http://www.youtube.com/watch?v=tKQSlH-LLTQ&feature=related
За годината с най-много бели и черни бобени зърна.
Не знам дали защото отминава, дали защото скоро ще помъдрея (ако е възможно) с още една година, но днес се замислих за нещата, които направих и тези които не успях, през изминалите месеци.
(Не равносметка, думи с корен „сметка” не звучат добре.)
Ами по-скоро обзор на глупостите и хубавите неща, които надробих.
За белите и черните бобени зърна на Елин Пелин.
За това как преминах от един начин на живот към друг, по възможно най-безболезнения начин и с много малко мъка.
За това как смених работата си.
За това как наваксах за едни много години и правех неща, за които много не мислех предварително, и после бях повече доволна, отколкото не.
За хората, с които поисках да бъда и бях.
За пътуванията, които предприемах и ми донесоха само усмивки и весели спомени, замъглени в лека махмурлийска мъгла.
За вечерите, които започвах и приключваха чак на сутринта. За заспиването на светло.
За хората, които срещнах много случайно и бяха спирка на която се застоявах или не.
За купищата смс-и изпратени в моменти на умопомрачение.
За годината, в която повече се смях, от колкото плаках.
За годината, в която се опитах и май възвърнах усмивката си.
За спокойствието, което е в главата ми сега.
За първата ми почивка с някой много специален за мен, за първата ни Коледа, за първите ни съвместни моменти.
За малките ни и големи подаръци, понякога изненада, понякога не.
За новите приятелства и тези, които успях да съхраня.
За хубавите книги, които успях да прочета.
За едни десет години, които изминаха в непрестанно лутане.
За спокойствието, което се надявам да не си отнема.
За събуждането до теб и усмивката ми всяка сутрин.
вторник, 29 декември 2009 г.
петък, 11 декември 2009 г.
Да те има
Да ти писне.
Да ти писне да си толкова добър, че чак глупав.
Да ти писне да се караш всеки ден, да повишаваш тон, за да се защитиш.
Да си нервен.
Да се усмихваш рядко.
Да не се усмихваш.
Да ти писне, че не можеш да обичаш спокойно.
Че си винаги уморен. И да не знаеш какво да правиш. Как да го кажеш.
Да ти писне, че когато можеш пиеш.
Да ти писне от теб самия колко си неадекватен. Не контактен и без шибаното ти чувство за хумор.
Да се чудиш къде си се загубил и колко точно си изпуснал.
Какво си забравил и къде.
Да не си нормален човек.
Да намираш по няколко минути сутрин да почетеш хубава книга, и още една успоредно.
Да се зарадваш истински, че се будиш до толкова любим човек.
Да има на кого да кажеш: Обичам те.
Да има на кого да звъннеш, когато си бесен и да не си бесен след това.
Да има кого да прегърнеш преди да заспиш.
Да има за кой да мислиш изненада за Коледа, а и за всеки ден.
Да има кой да не забравиш.
Да има с кой да си искрен и да не е нужно да повишаваш тон, за да ти обърне внимание.
Да има с кой да си поемеш глътка въздух.
Добре, че ГО има.
Да ти писне да си толкова добър, че чак глупав.
Да ти писне да се караш всеки ден, да повишаваш тон, за да се защитиш.
Да си нервен.
Да се усмихваш рядко.
Да не се усмихваш.
Да ти писне, че не можеш да обичаш спокойно.
Че си винаги уморен. И да не знаеш какво да правиш. Как да го кажеш.
Да ти писне, че когато можеш пиеш.
Да ти писне от теб самия колко си неадекватен. Не контактен и без шибаното ти чувство за хумор.
Да се чудиш къде си се загубил и колко точно си изпуснал.
Какво си забравил и къде.
Да не си нормален човек.
Да намираш по няколко минути сутрин да почетеш хубава книга, и още една успоредно.
Да се зарадваш истински, че се будиш до толкова любим човек.
Да има на кого да кажеш: Обичам те.
Да има на кого да звъннеш, когато си бесен и да не си бесен след това.
Да има кого да прегърнеш преди да заспиш.
Да има за кой да мислиш изненада за Коледа, а и за всеки ден.
Да има кой да не забравиш.
Да има с кой да си искрен и да не е нужно да повишаваш тон, за да ти обърне внимание.
Да има с кой да си поемеш глътка въздух.
Добре, че ГО има.
петък, 25 септември 2009 г.
Белите коси на историята
"Млада, все така млада, млада все още."
Велислава Шимборска
Баща ми е с много бяла коса, тази която има. Все го помня с прошарена.
И вече бяла.
На майка ми побеля за много кратко, след лечението... след като беше без коса. После с коса, с бяла коса я видях последно.
Баба ми е с прошарена, аз ще бъда като нея, предполагам. Дядо ми е с много бяла. Като бяхме малки и много наивни, ни лъжеше, че чувал с брашно се е изсипал на главата му и затова косата му е бяла. Явно, освен наивни, сме били и глупави, брашно се отмива.
Днес си погледнах косата в огледалото и ги гледам, мъдрят се там отгоре, няколко и бели. Не искам изкуствен цвят на главата си, не искам пластмасов косъм.
Минах през тази тръпка.
А сега ще се наложи.
Чудя се ген ли е или някакви дребни и едри нещастнички моменти са ми посипали косите с брашно.
Или всеки косъм е като спомен за нещо, отметка.
Дали като започна да се усмихвам повече, ще се връща естествения ми цвят.
Или като се боядисам, ще залича всички лоши спомени и косите ми ще бъдат с равномерен и еднакъв, фалшив цвят навсякъде.
А вече се смея повече.
И спомени нямам много, трия ги старателно.
Само като се погледна в огледалото се сещам за миг и после нищо.
Нямам телевизор вече. Не гледам реклами, а това ми е работата. Все ще открия някоя реклама за „безвредна” боя, която ще направи косата ми блестяща и ще открия естествения си цвят отново. Ще върне усмивката на лицето ми и ще ме направи щастлива.
Добре, че нямам телевизор. А имам Любовта.
Велислава Шимборска
Баща ми е с много бяла коса, тази която има. Все го помня с прошарена.
И вече бяла.
На майка ми побеля за много кратко, след лечението... след като беше без коса. После с коса, с бяла коса я видях последно.
Баба ми е с прошарена, аз ще бъда като нея, предполагам. Дядо ми е с много бяла. Като бяхме малки и много наивни, ни лъжеше, че чувал с брашно се е изсипал на главата му и затова косата му е бяла. Явно, освен наивни, сме били и глупави, брашно се отмива.
Днес си погледнах косата в огледалото и ги гледам, мъдрят се там отгоре, няколко и бели. Не искам изкуствен цвят на главата си, не искам пластмасов косъм.
Минах през тази тръпка.
А сега ще се наложи.
Чудя се ген ли е или някакви дребни и едри нещастнички моменти са ми посипали косите с брашно.
Или всеки косъм е като спомен за нещо, отметка.
Дали като започна да се усмихвам повече, ще се връща естествения ми цвят.
Или като се боядисам, ще залича всички лоши спомени и косите ми ще бъдат с равномерен и еднакъв, фалшив цвят навсякъде.
А вече се смея повече.
И спомени нямам много, трия ги старателно.
Само като се погледна в огледалото се сещам за миг и после нищо.
Нямам телевизор вече. Не гледам реклами, а това ми е работата. Все ще открия някоя реклама за „безвредна” боя, която ще направи косата ми блестяща и ще открия естествения си цвят отново. Ще върне усмивката на лицето ми и ще ме направи щастлива.
Добре, че нямам телевизор. А имам Любовта.
вторник, 25 август 2009 г.
След морето
Трудно се свиква да имаш асфалт под краката, вместо пясък.
Трудно се свиква да стоиш да един стол, пред един компютър по цял ден, вместо да сменяш плажните столове под една тента.
Морето не беше Черно.
Не беше и пиянско. Аулина не влезе в употреба. Винаги знаех къде ми е главата, за мое голямо съжаление.
Любовно беше. Трудно, но любовно.
Не прочетох нито една книга. Прочетох Уелбек, само до половината на „Възможност за остров”. Не се чете на плажа с хора около теб. Чете се на спокойствие.
Открих една интересна авторка.
Но това море не беше за четене. Беше опит за почивка и забавления.
Една от най-спокойните ми почивки.
Срещи с колеги, които искам да видя.
Лежерни напивания.
Горещи и задушни събуждания.
Много смях. Шеги.
Нови запознанства. Интересни хора.
Силни впечатления. И много спомени.
Пътуване на север.
Хубава кръчма „При Панчо”; безумен Слънчев бряг с хотел-манастир; сън в колата; Дуранкулак и много миди на плажа; къмпинг Добруджа и много ракия, спане в колата, странната баня с хубавия спомен, Тузлата; Шабла, Бай Пешо, домашната ракия и рибената чорба, натуралното „тъй ли”; къмпинг „Свети Георги”, странно спокойно място, с много ракия, сервитьорка с ”ужасно големи цици” и вечно учудена, добродушна физиономия, калкулатор като пишеща машина, още ракия, трева, огън, метеоритен дъжд.
Връщане.
Концерт.
Рожденния ден, подаръка. Който не беше изненада. Вторият подарък. Опит за пиянство. Роклята. Дъвката, която залепих на нея. Бара. Страховете ми. Историите, които чух.
Питката и „вещерското” парти.
Опит да видим изгрева, неуспешен. Виждане на мястото.
Снимки.
И спомените за там. За многото хора. За шума. За играта на табла. За бара със смешните си башХора. За концерта. За втория концерт.
За кафето, което ми правеше всяка сутрин. За прегръдката, в която заспивах всяка вечер. За едно „Обичам те”. За двата подаръка, с които ме изненада.
За трудните взаимоотношения на много хора на едно малко място. За смешните случки на много хора на едно малко място.
За първото море на едни двама хора.
Трудно се свиква да стоиш да един стол, пред един компютър по цял ден, вместо да сменяш плажните столове под една тента.
Морето не беше Черно.
Не беше и пиянско. Аулина не влезе в употреба. Винаги знаех къде ми е главата, за мое голямо съжаление.
Любовно беше. Трудно, но любовно.
Не прочетох нито една книга. Прочетох Уелбек, само до половината на „Възможност за остров”. Не се чете на плажа с хора около теб. Чете се на спокойствие.
Открих една интересна авторка.
Но това море не беше за четене. Беше опит за почивка и забавления.
Една от най-спокойните ми почивки.
Срещи с колеги, които искам да видя.
Лежерни напивания.
Горещи и задушни събуждания.
Много смях. Шеги.
Нови запознанства. Интересни хора.
Силни впечатления. И много спомени.
Пътуване на север.
Хубава кръчма „При Панчо”; безумен Слънчев бряг с хотел-манастир; сън в колата; Дуранкулак и много миди на плажа; къмпинг Добруджа и много ракия, спане в колата, странната баня с хубавия спомен, Тузлата; Шабла, Бай Пешо, домашната ракия и рибената чорба, натуралното „тъй ли”; къмпинг „Свети Георги”, странно спокойно място, с много ракия, сервитьорка с ”ужасно големи цици” и вечно учудена, добродушна физиономия, калкулатор като пишеща машина, още ракия, трева, огън, метеоритен дъжд.
Връщане.
Концерт.
Рожденния ден, подаръка. Който не беше изненада. Вторият подарък. Опит за пиянство. Роклята. Дъвката, която залепих на нея. Бара. Страховете ми. Историите, които чух.
Питката и „вещерското” парти.
Опит да видим изгрева, неуспешен. Виждане на мястото.
Снимки.
И спомените за там. За многото хора. За шума. За играта на табла. За бара със смешните си башХора. За концерта. За втория концерт.
За кафето, което ми правеше всяка сутрин. За прегръдката, в която заспивах всяка вечер. За едно „Обичам те”. За двата подаръка, с които ме изненада.
За трудните взаимоотношения на много хора на едно малко място. За смешните случки на много хора на едно малко място.
За първото море на едни двама хора.
сряда, 5 август 2009 г.
Преди морето
Двете раници, третата е там
Чувала е там
Червените кецки са на краката ми
Четири книги и три списания, едното не е за мен
Две бутилки с алкохол
Лекарства, аулин за тежките сутрини
Стомаха ми е на топка.
Те вече са там, аз заминавам днес.
Преди години пътувах за едно друго море, към едно друго момче.
Сега пътувам към това море, към Него.
Преди години отивах с жестока тръпка и очакване. Със слизането от колата, видях две съученички, които бяха на лагер с тогавашното момче. Незнаеха, че сме „гаджета” и ми разказаха как едната е спала с него едната вечер.
Толкова много години от тогава, този страх стои пак в стомаха ми, заклещил се и не мърда.
Тази сутрин чух приятелката ми, която е там и ми каза, че Той не се е прибрал сам. Лежал на плажа и до него спяла една кучка. През смях й казах да огледа за използвани презервативи. За моя радост това е само куче. Но тъпия страх си е там.
Щетите от нелепи случки в живота ни са много големи. Нанесени веднъж, остават за цял живот.
Още спя с включен телефон до главата си. При спомена как една сутрин се събудих и получих сто sms-а за пропуснати повиквания от баща ми и текстове да му звънна веднага, за да ми каже, това, което вече знаех.
Лоши спомени, които не мога да изтръгна.
Хубави надежди, че всичко ще бъде наред. Че на морето само името му е „Черно", иначе ще бъде много пиянско; много любовно; слънчево; ще има много дни под тентата с книга или в празни приказки; ще има много сутрини, в които ще се събуждам с „къде ми е главата” и защо пече толкова силно в тази палатка; ще има концерт; ще има танци; ще има Неговия рожден ден и специално избрания подарък; ще има поне една прочетена книга от всикчите, които съм подготвила.
Преди морето.
Чувала е там
Червените кецки са на краката ми
Четири книги и три списания, едното не е за мен
Две бутилки с алкохол
Лекарства, аулин за тежките сутрини
Стомаха ми е на топка.
Те вече са там, аз заминавам днес.
Преди години пътувах за едно друго море, към едно друго момче.
Сега пътувам към това море, към Него.
Преди години отивах с жестока тръпка и очакване. Със слизането от колата, видях две съученички, които бяха на лагер с тогавашното момче. Незнаеха, че сме „гаджета” и ми разказаха как едната е спала с него едната вечер.
Толкова много години от тогава, този страх стои пак в стомаха ми, заклещил се и не мърда.
Тази сутрин чух приятелката ми, която е там и ми каза, че Той не се е прибрал сам. Лежал на плажа и до него спяла една кучка. През смях й казах да огледа за използвани презервативи. За моя радост това е само куче. Но тъпия страх си е там.
Щетите от нелепи случки в живота ни са много големи. Нанесени веднъж, остават за цял живот.
Още спя с включен телефон до главата си. При спомена как една сутрин се събудих и получих сто sms-а за пропуснати повиквания от баща ми и текстове да му звънна веднага, за да ми каже, това, което вече знаех.
Лоши спомени, които не мога да изтръгна.
Хубави надежди, че всичко ще бъде наред. Че на морето само името му е „Черно", иначе ще бъде много пиянско; много любовно; слънчево; ще има много дни под тентата с книга или в празни приказки; ще има много сутрини, в които ще се събуждам с „къде ми е главата” и защо пече толкова силно в тази палатка; ще има концерт; ще има танци; ще има Неговия рожден ден и специално избрания подарък; ще има поне една прочетена книга от всикчите, които съм подготвила.
Преди морето.
четвъртък, 23 юли 2009 г.
Подари ми книга
Най-хубавият и най-личен подарък.
Специално да избереш книга за някой. Или случайно.
Първата ми книга подарък беше за Него (него тогава). Виктор Пасков, „Алилуя”. Не я купих за него, купих я за себе си. Той не четеше книги, четеше страшно много учебници. Художествена литература не четеше. Прочетох я. Разделихме се. Книгата ми стана една от любимите, автора също. След време пак се събрахме за няколко месеца. Прочетох я пак.
Няколко години след това Виктор Пасков почина и аз си я купих.
После дойде рожденния ден на първото ми, вече бивше, гадже. Подарих му "Джонатан Ливингстън Чайката”. Бях забравила, че съм поканена на купона и му я избрах от наличните мои. Книгата беше една от любимите ми. Отидох на купона, подарих му я. После се напих и напуших, докарах си безпаметна вечер по жесток начин. Накрая прекарах половин час в тоалетната, за да се съвзема. Тръгнах си без да си взема довиждане с никой.
„Вила инкогнито”. Купих си я, прочетох я и я сложих в папка Любими. Друг рожден ден, ние пак без пари. Рожденика ни е приятел, с който се виждаме от време на време и напиваме. „Вила инкогнито”, която подаряваме. Шумен купон с неприятни непознати лица. Поредното пиянство. Не искам да си говоря с никой. Някакъв странен младеж ни заговаря. Казваме му, че ципа му е разкопчан. Той се усмихва и казва, че това е целта му. Някакви мацки да забелязват, че ципа му е смъкнат и да му го казват.
Купих си „Вила инкогнито” отново. Пак рожден ден. Отново леко смахнат приятел има рожден ден. „Вила инкогнито” – само за него. Отиваме на купона, който започва на 14-ти февруари, празнуваме Трифон зарезан до 12ч. и след това рожден ден. Огромен апартамент, хол, който прилича на бар, голяма плазма и Depeche mode ни пеят на ушенце цяла вечер. Масова свинщина, много смях. Става12ч. Всички сме се превърнали в пияни и напушени тикви. Хората си тръгват. Аз оставам да доПразнувам. Влизам в хола. Всички младежи със смъкнати панталони и танцуват. Те така правели. Като се напият. Прибрах се на сутринта, платих си таксито и се оказах с 10 лева повече в джоба си... Нищо не бях правила с момчетата със смъкнатите панталони.
Моят рожден ден. Живея странен живот в тъжна връзка. Спряла съм да чета. Живея в постоянно неспокойство. Книгите стоят скрити в куфара. Не искам да ги поглеждам. Напомнят ми само за миналите ми свободни години. Най-добрата ми приятелка ми подарява „Аутопсия на една любов”. Съвсем навреме. Съживи ме за малко.
Работя в рекламната агенция. Той се появява на третия ми работен ден. Луд човек, жизнен и енергичен. Харесва ме. Чуди се как да ме впечатли. Разказва за Родопите и за палатките. За звездите. Не му обръщам внимание, гадже е с моя колежка. Аз си имам гадже, макар и тъжна, не виждам веселите хора по пътя си. Появява се с две еднакви книги...”Вила инкогнито”. Казвам му, че до сега съм я имала два пъти и винаги съм я подарявала. Той се смее: „ Защо мислиш, че съм си купил две?”. Дава ми да я прочета пак. Една година след това напускаме агенцията. Той ми я подарява.
За Коледа Му купих „И други истории”. Постепенно Георги Господинов престана да бъде любимия ми съвременен български автор. Но Му подарих книгата заради един разказ. „Божури и незабравки”. Мисля, че не го прочете.
Той ми подари Оскар Уайлд за рожденния ден. „Афоризми”. Целуна ме по бузата и ми я подари. Беше му много трудно. Един от любимите ми подаръци.
За рожденния си ден, моята най-добра приятелка получава „Коприна”. Прочитам я на един дъх. До тогава не бях забелязала човекът, който й я подарява. Оказа се, че си приличаме - асоциален тип, който чете. Така случайно намерих човек, с който да говоря за книги.
Аз й подарих „18% сиво”. Знаех, че я иска. Вървяхме с него по Раковска. И Той ми обясни какво всъщност означава 18% сиво.
Купих „Коприна” за един мъж, който за малко размъти сивия ми живот.
Вече ми беше подарил „Вила инкогнито”.
Подарих я на друг, много близък приятел, който не живее в България. Прекалено лична ми беше.
Показах блога си на момчето с „Коприна”-та. Той ми подари „Непосилната лекота на битието”. Има книги, които нацелват моменти от живота ти и изминали такива.
Каза ми за Реймънд Карвър. И една вечер получих „Късмет”.
В книгите, които четем винаги има по нещо за нас са самите. Това е като с хороскопите, винаги можеш да откриеш по нещо за себе си, стига да търсиш и вярваш. Така са написани.
Когато подаряваме книга, подаряваме по нещо от себе си. Без значение дали книгата е взета в последния момент от нашата библиотека или мислена и купена. Книгите остават за цял живот и пазят спомените за моментите около тях.
Помня книгите, които съм чела около важни моменти. Много силмо помня „Паула”.
Помня какво съм подарявала и на кого. Помня какво са ми подарявали.
Книгите на споделените ми любови, на големите ми пиянства, на разделите ми, на несподелените ми любови, на вечните ми приятелства.
Подари ми книга
Специално да избереш книга за някой. Или случайно.
Първата ми книга подарък беше за Него (него тогава). Виктор Пасков, „Алилуя”. Не я купих за него, купих я за себе си. Той не четеше книги, четеше страшно много учебници. Художествена литература не четеше. Прочетох я. Разделихме се. Книгата ми стана една от любимите, автора също. След време пак се събрахме за няколко месеца. Прочетох я пак.
Няколко години след това Виктор Пасков почина и аз си я купих.
После дойде рожденния ден на първото ми, вече бивше, гадже. Подарих му "Джонатан Ливингстън Чайката”. Бях забравила, че съм поканена на купона и му я избрах от наличните мои. Книгата беше една от любимите ми. Отидох на купона, подарих му я. После се напих и напуших, докарах си безпаметна вечер по жесток начин. Накрая прекарах половин час в тоалетната, за да се съвзема. Тръгнах си без да си взема довиждане с никой.
„Вила инкогнито”. Купих си я, прочетох я и я сложих в папка Любими. Друг рожден ден, ние пак без пари. Рожденика ни е приятел, с който се виждаме от време на време и напиваме. „Вила инкогнито”, която подаряваме. Шумен купон с неприятни непознати лица. Поредното пиянство. Не искам да си говоря с никой. Някакъв странен младеж ни заговаря. Казваме му, че ципа му е разкопчан. Той се усмихва и казва, че това е целта му. Някакви мацки да забелязват, че ципа му е смъкнат и да му го казват.
Купих си „Вила инкогнито” отново. Пак рожден ден. Отново леко смахнат приятел има рожден ден. „Вила инкогнито” – само за него. Отиваме на купона, който започва на 14-ти февруари, празнуваме Трифон зарезан до 12ч. и след това рожден ден. Огромен апартамент, хол, който прилича на бар, голяма плазма и Depeche mode ни пеят на ушенце цяла вечер. Масова свинщина, много смях. Става12ч. Всички сме се превърнали в пияни и напушени тикви. Хората си тръгват. Аз оставам да доПразнувам. Влизам в хола. Всички младежи със смъкнати панталони и танцуват. Те така правели. Като се напият. Прибрах се на сутринта, платих си таксито и се оказах с 10 лева повече в джоба си... Нищо не бях правила с момчетата със смъкнатите панталони.
Моят рожден ден. Живея странен живот в тъжна връзка. Спряла съм да чета. Живея в постоянно неспокойство. Книгите стоят скрити в куфара. Не искам да ги поглеждам. Напомнят ми само за миналите ми свободни години. Най-добрата ми приятелка ми подарява „Аутопсия на една любов”. Съвсем навреме. Съживи ме за малко.
Работя в рекламната агенция. Той се появява на третия ми работен ден. Луд човек, жизнен и енергичен. Харесва ме. Чуди се как да ме впечатли. Разказва за Родопите и за палатките. За звездите. Не му обръщам внимание, гадже е с моя колежка. Аз си имам гадже, макар и тъжна, не виждам веселите хора по пътя си. Появява се с две еднакви книги...”Вила инкогнито”. Казвам му, че до сега съм я имала два пъти и винаги съм я подарявала. Той се смее: „ Защо мислиш, че съм си купил две?”. Дава ми да я прочета пак. Една година след това напускаме агенцията. Той ми я подарява.
За Коледа Му купих „И други истории”. Постепенно Георги Господинов престана да бъде любимия ми съвременен български автор. Но Му подарих книгата заради един разказ. „Божури и незабравки”. Мисля, че не го прочете.
Той ми подари Оскар Уайлд за рожденния ден. „Афоризми”. Целуна ме по бузата и ми я подари. Беше му много трудно. Един от любимите ми подаръци.
За рожденния си ден, моята най-добра приятелка получава „Коприна”. Прочитам я на един дъх. До тогава не бях забелязала човекът, който й я подарява. Оказа се, че си приличаме - асоциален тип, който чете. Така случайно намерих човек, с който да говоря за книги.
Аз й подарих „18% сиво”. Знаех, че я иска. Вървяхме с него по Раковска. И Той ми обясни какво всъщност означава 18% сиво.
Купих „Коприна” за един мъж, който за малко размъти сивия ми живот.
Вече ми беше подарил „Вила инкогнито”.
Подарих я на друг, много близък приятел, който не живее в България. Прекалено лична ми беше.
Показах блога си на момчето с „Коприна”-та. Той ми подари „Непосилната лекота на битието”. Има книги, които нацелват моменти от живота ти и изминали такива.
Каза ми за Реймънд Карвър. И една вечер получих „Късмет”.
В книгите, които четем винаги има по нещо за нас са самите. Това е като с хороскопите, винаги можеш да откриеш по нещо за себе си, стига да търсиш и вярваш. Така са написани.
Когато подаряваме книга, подаряваме по нещо от себе си. Без значение дали книгата е взета в последния момент от нашата библиотека или мислена и купена. Книгите остават за цял живот и пазят спомените за моментите около тях.
Помня книгите, които съм чела около важни моменти. Много силмо помня „Паула”.
Помня какво съм подарявала и на кого. Помня какво са ми подарявали.
Книгите на споделените ми любови, на големите ми пиянства, на разделите ми, на несподелените ми любови, на вечните ми приятелства.
Подари ми книга
сряда, 15 юли 2009 г.
Женички
Кое ни прави повече жени?!
Това, че плачем, това, че се смеем без причина.
Това, че готвим, или се правим на интересни и важни, като казваме, че не готвим, защото е скучно.
Това, че никога незнаем какво искаме или това, че много знаем какво искаме.
Това, че много говорим или това, че с дни не искаме и дума да отроним.
Това, че сме мръсници и ненаситни и постоянно искаме секс, или това че се превръщаме във фригидни и не искаме да чуваме за секс.
Жени ли сме повече, ако пием по-малко или въобще не пием алкохол?
Страшно ли е ако сме по-силни от мъжете ни или е по-добре да сме слаби и беззащитни?
Лошо ли е ако имаме по няколко мъже в живота си накуп или не искаме да имаме близост с никой в продължение на години?
Хубаво ли е, че може да обичаме и го казваме или е по-добре да не допускаме никой до себе си?
Кое ни прави повече жени?!
Това, че четем и се интересуваме от книги или това, че единственото, което поглеждаме са тъпи и празни списания и вестници.
Това, че винаги искаме някой да ни прегърне и да бъде мил с нас или ако държим всеки на дистанция.
Не може ли да сме някъде по средата и да не сме в никоя от двете крайности?!
Това, че плачем, това, че се смеем без причина.
Това, че готвим, или се правим на интересни и важни, като казваме, че не готвим, защото е скучно.
Това, че никога незнаем какво искаме или това, че много знаем какво искаме.
Това, че много говорим или това, че с дни не искаме и дума да отроним.
Това, че сме мръсници и ненаситни и постоянно искаме секс, или това че се превръщаме във фригидни и не искаме да чуваме за секс.
Жени ли сме повече, ако пием по-малко или въобще не пием алкохол?
Страшно ли е ако сме по-силни от мъжете ни или е по-добре да сме слаби и беззащитни?
Лошо ли е ако имаме по няколко мъже в живота си накуп или не искаме да имаме близост с никой в продължение на години?
Хубаво ли е, че може да обичаме и го казваме или е по-добре да не допускаме никой до себе си?
Кое ни прави повече жени?!
Това, че четем и се интересуваме от книги или това, че единственото, което поглеждаме са тъпи и празни списания и вестници.
Това, че винаги искаме някой да ни прегърне и да бъде мил с нас или ако държим всеки на дистанция.
Не може ли да сме някъде по средата и да не сме в никоя от двете крайности?!
четвъртък, 9 юли 2009 г.
Колко помним
Така ще ме запомни, с червените кецове Converse, с червения суитчер.
И усмивката само за него.
С тъгата в очите ми и усмивката ми сутрин.
Само за толкова кратко разбра, че мога да се смея силно и от сърце.
И как без никакво усилие ме накара да се усмихвам. Естествено.
Нямахме последна среща, имаше последно среднощно обаждане.
Няма да има и последен e-mail сигурно.
Personality... и с нея каза, че ще ме запомни. С червените кецове, червения суитчер, personality и онази пола на цветя.
Поиска ми списък с книги и с филми.
Може би никога няма да ги прочете или гледа. Но поиска.
Ще запомни първата ни среща и как ме е видял да танцувам, как съм му пожелала лека вечер и за малко да си тръгна.
Двете вечери на Fest-а ще запомни. За третата само ще се сети защо не отидох.
Ще запомни, че не успях да стана кифла гърл.
Ще запомни, за да се върне.
Ще помни, докато ме забрави и червеното на кецовете ми избледнее.
И усмивката само за него.
С тъгата в очите ми и усмивката ми сутрин.
Само за толкова кратко разбра, че мога да се смея силно и от сърце.
И как без никакво усилие ме накара да се усмихвам. Естествено.
Нямахме последна среща, имаше последно среднощно обаждане.
Няма да има и последен e-mail сигурно.
Personality... и с нея каза, че ще ме запомни. С червените кецове, червения суитчер, personality и онази пола на цветя.
Поиска ми списък с книги и с филми.
Може би никога няма да ги прочете или гледа. Но поиска.
Ще запомни първата ни среща и как ме е видял да танцувам, как съм му пожелала лека вечер и за малко да си тръгна.
Двете вечери на Fest-а ще запомни. За третата само ще се сети защо не отидох.
Ще запомни, че не успях да стана кифла гърл.
Ще запомни, за да се върне.
Ще помни, докато ме забрави и червеното на кецовете ми избледнее.
Самотно
Pale horses
Put me on the train, send me back to my home
couldn't live without you when I tried to roam
Put me by the window, let me see outside
Looking at the places where all my family died
Moby
Put me on the train, send me back to my home
couldn't live without you when I tried to roam
Put me by the window, let me see outside
Looking at the places where all my family died
Moby
сряда, 8 юли 2009 г.
Той знае кой е
Очакване
Вляво от шосето и
надолу по баира. В
дъното, дай отново вляво.
Дръж все вляво. Пътят
ще направи Y. Вляво пак.
Има рекичка вляво.
Продължавай. Точно преди
пътят да свърши, ще има
друг път. Давай
все по него. Иначе,
животът ти ще бъде сринат
завинаги. Има дървена къща
със схлупен покрив, вляво.
Не тази къща. А
другата къща, точно
зад хълма. Къщата
където дърветата са отрупани с
плод. Където флоксът, форзицията
и невенът растат.
Къщата където жената
стои на прага
носейки слънце в косите си. Онази
която бе чакала
през цялото време.
Жената която те обича.
Онази, която може да каже,
"Къде се забави?".
Реймънд Карвър
http://www.youtube.com/watch?v=cY3JB_ltU0U
Вляво от шосето и
надолу по баира. В
дъното, дай отново вляво.
Дръж все вляво. Пътят
ще направи Y. Вляво пак.
Има рекичка вляво.
Продължавай. Точно преди
пътят да свърши, ще има
друг път. Давай
все по него. Иначе,
животът ти ще бъде сринат
завинаги. Има дървена къща
със схлупен покрив, вляво.
Не тази къща. А
другата къща, точно
зад хълма. Къщата
където дърветата са отрупани с
плод. Където флоксът, форзицията
и невенът растат.
Къщата където жената
стои на прага
носейки слънце в косите си. Онази
която бе чакала
през цялото време.
Жената която те обича.
Онази, която може да каже,
"Къде се забави?".
Реймънд Карвър
http://www.youtube.com/watch?v=cY3JB_ltU0U
четвъртък, 2 юли 2009 г.
Сърца за изтръгване
„След като подписваме обичайните деклараци, че сме физически здрави, нямаме слаби сърца...”
„нямаме слаби сърца...” Уж все ги пазим, кътаме. Сърцата. Опаковаме ги. Предпазваме ги. Обличаме ги.
И накрая се оказва, че сме ги изнежили.
Толкова изнежени, че са постоянно болни. Хронично болни.
Сърцата ни са като малки деца. Внимаваме какво им казваме, винаги шепнем когато говорим с някой възрастен и има мръсни думички. Сменяме канала, ако някоя сцена е "опасна" за тях.
Пазим ги да не пораснат и да не избягат от нас.
Не ги пускаме в морето без придружител, за да не се удавят.
Оставяме ги на брега да си правят пясъчни замъци, които само една малко по-силна вълна може да разруши.
Понякога ги удряме и после съжаляваме.
Понякога ги глезим.
Даваме им лекарства превантивно, антибиотици нон стоп.
Пазим ги от голяма жега, като искаме да стоят на сянка до нас.
Пазим ги от студа, като при най-малко понижение на температурите, ги обличаме с цял куп дрехи.
Задушаваме ги.
Правим ги силни, за да може един ден да подпишем „обичайните деклараци”, че „нямаме слаби сърца”.
Тъпчем ги постоянно с боклуци, а те са злояди, милите. Не искат тежки храни. Искат нещо сладко.
И с прекомерната си загриженост сме ги изпуснали, пропъдили сме ги.
Сега някъде тайно пушат, пият и се друсат. Нашите малки, слаби сърчица.
„нямаме слаби сърца...” Уж все ги пазим, кътаме. Сърцата. Опаковаме ги. Предпазваме ги. Обличаме ги.
И накрая се оказва, че сме ги изнежили.
Толкова изнежени, че са постоянно болни. Хронично болни.
Сърцата ни са като малки деца. Внимаваме какво им казваме, винаги шепнем когато говорим с някой възрастен и има мръсни думички. Сменяме канала, ако някоя сцена е "опасна" за тях.
Пазим ги да не пораснат и да не избягат от нас.
Не ги пускаме в морето без придружител, за да не се удавят.
Оставяме ги на брега да си правят пясъчни замъци, които само една малко по-силна вълна може да разруши.
Понякога ги удряме и после съжаляваме.
Понякога ги глезим.
Даваме им лекарства превантивно, антибиотици нон стоп.
Пазим ги от голяма жега, като искаме да стоят на сянка до нас.
Пазим ги от студа, като при най-малко понижение на температурите, ги обличаме с цял куп дрехи.
Задушаваме ги.
Правим ги силни, за да може един ден да подпишем „обичайните деклараци”, че „нямаме слаби сърца”.
Тъпчем ги постоянно с боклуци, а те са злояди, милите. Не искат тежки храни. Искат нещо сладко.
И с прекомерната си загриженост сме ги изпуснали, пропъдили сме ги.
Сега някъде тайно пушат, пият и се друсат. Нашите малки, слаби сърчица.
Спирка
Хората идват и си отиват от животите ни.
Някои остават за по-дълго, за други сме спирка, на която се задържат кратко.
За трети сме спирка, на която се завръщат. Все едно са забравили нещо...или нас, или себе си.
Мъчно ми е за неосъществените последни срещи, за осъществените раздели.
Дъжд ми е в главата от едни сълзи, където още само напират.
Локви са в душата ми.
Има едни вечни пътешественици. Които ни откриват, за да ни оставят по пътя си за други открития.
„Тези риби нямат очи
тези сребърни риби които идват в сънищата ми,
хвърляйки хайвера и млякото си
в джобовете на моя мозък.
Но има една която идва -
тежка, белязана, тиха като останалите,
която просто се държи срещу течението,
затваряйки тъмната си уста срещу
течението, затваряйки и отваряйки
както се държи срещу течението.”
(Течението, Реймънд Карвър)
Някои остават за по-дълго, за други сме спирка, на която се задържат кратко.
За трети сме спирка, на която се завръщат. Все едно са забравили нещо...или нас, или себе си.
Мъчно ми е за неосъществените последни срещи, за осъществените раздели.
Дъжд ми е в главата от едни сълзи, където още само напират.
Локви са в душата ми.
Има едни вечни пътешественици. Които ни откриват, за да ни оставят по пътя си за други открития.
„Тези риби нямат очи
тези сребърни риби които идват в сънищата ми,
хвърляйки хайвера и млякото си
в джобовете на моя мозък.
Но има една която идва -
тежка, белязана, тиха като останалите,
която просто се държи срещу течението,
затваряйки тъмната си уста срещу
течението, затваряйки и отваряйки
както се държи срещу течението.”
(Течението, Реймънд Карвър)
вторник, 30 юни 2009 г.
Без коментар
Не задавам въпросите, искам само отговорите.
И предполагам, че за това съм нещо като песимист.
Защото никога не ги получавам.
А това може да доведе до липса на светски обноски.
Където и да ида винаги чувствам, че хората ме гледат с присвити очи сякаш казват: “Чакай сега, кой да еба, си ти?”
Мисля, че мразя човешкия род и мисля,че те го знаят.
Често си мисля,че целият свят заговорничи зад гърба ми, докато съм пиян или спя и обсъждат разни нови начини да ме накарат да напусна планетата.
Пада голям смях и излизат от срещата в добро настроение.
Сега това се получи малко като световната конспирация.
Знам, че не е вярно.
Предполагам,че нетърпението ми се дължи до голяма степен на моята свенливост.
Аз самият не се харесвам много.
И предполагам, че за това съм нещо като песимист.
Защото никога не ги получавам.
А това може да доведе до липса на светски обноски.
Където и да ида винаги чувствам, че хората ме гледат с присвити очи сякаш казват: “Чакай сега, кой да еба, си ти?”
Мисля, че мразя човешкия род и мисля,че те го знаят.
Често си мисля,че целият свят заговорничи зад гърба ми, докато съм пиян или спя и обсъждат разни нови начини да ме накарат да напусна планетата.
Пада голям смях и излизат от срещата в добро настроение.
Сега това се получи малко като световната конспирация.
Знам, че не е вярно.
Предполагам,че нетърпението ми се дължи до голяма степен на моята свенливост.
Аз самият не се харесвам много.
четвъртък, 25 юни 2009 г.
сряда, 24 юни 2009 г.
Charlotte Gainsbourg - The Songs That We Sing
I saw somebody who
reminded me of you
before you got afraid
i wish that you could've stayed that way
i saw a little girl
i stopped and smiled at her
she screamed and ran away
it happens to me more and more these days
chorus
and these songs that you sing
do they mean anything
to the people you're singing them to
people like you
i saw a photograph
a woman in a bath
of hundred dollar bills
if the cold doesn't kill her, money will
i read a magazine
that said by seventeen
your life was at an end
i'm dead and i'm perfectly content
chorus
and these songs that i sing
do they mean anything
to the people i'm singing them to
people like you
chorus
and these songs that we sing
do they mean anything
to the people we're singing them to
tonight they do
http://www.youtube.com/watch?v=dy7k4kz8Mug&feature=fvste1
I saw somebody who
reminded me of you
before you got afraid
i wish that you could've stayed that way
i saw a little girl
i stopped and smiled at her
she screamed and ran away
it happens to me more and more these days
chorus
and these songs that you sing
do they mean anything
to the people you're singing them to
people like you
i saw a photograph
a woman in a bath
of hundred dollar bills
if the cold doesn't kill her, money will
i read a magazine
that said by seventeen
your life was at an end
i'm dead and i'm perfectly content
chorus
and these songs that i sing
do they mean anything
to the people i'm singing them to
people like you
chorus
and these songs that we sing
do they mean anything
to the people we're singing them to
tonight they do
http://www.youtube.com/watch?v=dy7k4kz8Mug&feature=fvste1
вторник, 23 юни 2009 г.
За Ангелите в нас
„ Грижливо спря времето за всичкото време, което пожела.” (Барико)
Всички искаме да го спрем. И така се измерва колко щастие сме срещнали през живота си.
Колкото повече Стоп-ове, толкова по-добре. За последния месец няколко пъти ми се искаше да изкрещя СТОООООП, но нямаше кой да чуе.
Ангелите §Дяволите в нас.
След първия секс, той й каза: "Ужасно е, и двамата се карат в глават ми."
Така ще го запомни. С Ангела и Дявола в него. С акцента му. С Lamb и Softly.
С мидите, със Serge Gainsbourg, с изгрева, който се вижда от последния етаж на неговата кооперацията, с джина, с книгата за мравките, с Home, с онзи ужесен клуб Mojito, със зелената тениска bonbons, с езерата, с празната главна улица във Варна през зимата, с касата бира на Лодки, с Peter Tosh и китарата.
С тридневния фестивал.
С портфейла от кожа на боа. С изгубения телефон.
С цигарите Camel.
Така се помнят хората, като се пише за тях, иначе се изпуска по нещо много важно.
Така приключи всичко.
“Да умираш от носталгия по нещо, което няма да изживееш никога.” (Барико)
Всички искаме да го спрем. И така се измерва колко щастие сме срещнали през живота си.
Колкото повече Стоп-ове, толкова по-добре. За последния месец няколко пъти ми се искаше да изкрещя СТОООООП, но нямаше кой да чуе.
Ангелите §Дяволите в нас.
След първия секс, той й каза: "Ужасно е, и двамата се карат в глават ми."
Така ще го запомни. С Ангела и Дявола в него. С акцента му. С Lamb и Softly.
С мидите, със Serge Gainsbourg, с изгрева, който се вижда от последния етаж на неговата кооперацията, с джина, с книгата за мравките, с Home, с онзи ужесен клуб Mojito, със зелената тениска bonbons, с езерата, с празната главна улица във Варна през зимата, с касата бира на Лодки, с Peter Tosh и китарата.
С тридневния фестивал.
С портфейла от кожа на боа. С изгубения телефон.
С цигарите Camel.
Така се помнят хората, като се пише за тях, иначе се изпуска по нещо много важно.
Така приключи всичко.
“Да умираш от носталгия по нещо, което няма да изживееш никога.” (Барико)
неделя, 14 юни 2009 г.
Случайни срещи с неслучайни хора
Gained the world
I heard I lost it
On the grapevine
I must admit
I had a great time
There are words for people like me
But I don't think there's very many
I've gained the world then lost my soul
Maybe it's cause I'm getting old
All the people that I know
Have gained the world then lost their souls
There's no persuasion that I'm into
I've made some sense o f what we've been through
We should form a new foundation
If we could find the right location
Is it prey
On display
I'm feeling weak
I've gained the world then lost my soul
Maybe it's cause I'm getting old
All the people that I know
Have gained the world then lost their souls
I've gained the world then lost my soul
Maybe it's cause I'm getting old
All the people that I know
Have gained the world then lost their souls
Morcheeba
I heard I lost it
On the grapevine
I must admit
I had a great time
There are words for people like me
But I don't think there's very many
I've gained the world then lost my soul
Maybe it's cause I'm getting old
All the people that I know
Have gained the world then lost their souls
There's no persuasion that I'm into
I've made some sense o f what we've been through
We should form a new foundation
If we could find the right location
Is it prey
On display
I'm feeling weak
I've gained the world then lost my soul
Maybe it's cause I'm getting old
All the people that I know
Have gained the world then lost their souls
I've gained the world then lost my soul
Maybe it's cause I'm getting old
All the people that I know
Have gained the world then lost their souls
Morcheeba
неделя, 7 юни 2009 г.
Broken English
Около нейните празици винаги има по една интересна история.
Гледам Broken English, гледала съм го толкова много пъти. С усмивка на лице, с лека тъга за нещата, които не ми се случват и за тези, които са ми се случили. Гледам себе си, моите случки.
Как заспива, кога заспива, с кой и какво заспива. Все едно съм аз.
Самотници, все търсещи по нещо. Ако го открием се опитваме да го опазим и все не успяваме. Разваляме всичко с прекаленото си желание да го имаме за по-дълго.
Излезе, за да се разсее, да не е сама тази вечер. Пи с приятели на някакво абсурдно място, развесели се. После с други приятели, на друго място. Говориха си за радостите в техните животи, не за нейните, нямаше такива просто.
Отидоха да потанцуват. Реши да направи пауза, пи само вода и танцува. Танцува много.
Не беше се отпускала от много време, усмихваше се постоянно. После ги видя. Младежи, точно такива, с каквито няма да имаш никога главоболия.
Една прекрасна червена лампичка алармираше на половин час – никакви каши днес, никакви. И в един момент заглъхна.
Той стоеше непосредствено до нея, висок, много висок, усмихващ се. Въобще не се натрапваше. Подобна мила усивка й беше до болка позната, беше я видяла преди няколко години на лицето на един друг човек.
Приятелите й искаха да си тръгват, взе си нещата и го погледна, той пак се усмихна. Отиде до него и каза: Тръгвам, жалко, че не успяхме да поговорим, на друг език. Той отговори на другия език: Ами остани.
И остана. Приказки. Леко притеснение. По още една бира.
Да тръгваме, да се разходим. Без да се целуваме.
Вървяха, топла, приятна лятна вечер, спокойна.
Ела, да видиш моето местенце. Има страхотна гледка. Ще видим слънцето след малко.
Не мога, няма как да стане. Не искам да мисля за това, каквото било, било. Тръгвам си.
Отидоха на местенцето със страхотната гледка. Видяха слънцето. Той пя и свири на китара. Сърчицето й се беше свило.
Не става така, не става така в живота.
Има ли по един човек в живота ни, който се появява точно когато трябва, незнам, и тя незнае. Още се чуди дали пак ще гледа слънцето точно от там.
Broken English в нейния живот, в моя живот, едно към едно.
Има едни лични истории в нейния живот, в моя живот, в живота на моите приятели, за които все забравям да се сещам, когато съм тъжна.
Едни много красиви и много лични истории, които пазим много дълбоко в сърцата и паметта си. И ако ги пуснем поне за малко на свобода, става чудо.
Гледам Broken English, гледала съм го толкова много пъти. С усмивка на лице, с лека тъга за нещата, които не ми се случват и за тези, които са ми се случили. Гледам себе си, моите случки.
Как заспива, кога заспива, с кой и какво заспива. Все едно съм аз.
Самотници, все търсещи по нещо. Ако го открием се опитваме да го опазим и все не успяваме. Разваляме всичко с прекаленото си желание да го имаме за по-дълго.
Излезе, за да се разсее, да не е сама тази вечер. Пи с приятели на някакво абсурдно място, развесели се. После с други приятели, на друго място. Говориха си за радостите в техните животи, не за нейните, нямаше такива просто.
Отидоха да потанцуват. Реши да направи пауза, пи само вода и танцува. Танцува много.
Не беше се отпускала от много време, усмихваше се постоянно. После ги видя. Младежи, точно такива, с каквито няма да имаш никога главоболия.
Една прекрасна червена лампичка алармираше на половин час – никакви каши днес, никакви. И в един момент заглъхна.
Той стоеше непосредствено до нея, висок, много висок, усмихващ се. Въобще не се натрапваше. Подобна мила усивка й беше до болка позната, беше я видяла преди няколко години на лицето на един друг човек.
Приятелите й искаха да си тръгват, взе си нещата и го погледна, той пак се усмихна. Отиде до него и каза: Тръгвам, жалко, че не успяхме да поговорим, на друг език. Той отговори на другия език: Ами остани.
И остана. Приказки. Леко притеснение. По още една бира.
Да тръгваме, да се разходим. Без да се целуваме.
Вървяха, топла, приятна лятна вечер, спокойна.
Ела, да видиш моето местенце. Има страхотна гледка. Ще видим слънцето след малко.
Не мога, няма как да стане. Не искам да мисля за това, каквото било, било. Тръгвам си.
Отидоха на местенцето със страхотната гледка. Видяха слънцето. Той пя и свири на китара. Сърчицето й се беше свило.
Не става така, не става така в живота.
Има ли по един човек в живота ни, който се появява точно когато трябва, незнам, и тя незнае. Още се чуди дали пак ще гледа слънцето точно от там.
Broken English в нейния живот, в моя живот, едно към едно.
Има едни лични истории в нейния живот, в моя живот, в живота на моите приятели, за които все забравям да се сещам, когато съм тъжна.
Едни много красиви и много лични истории, които пазим много дълбоко в сърцата и паметта си. И ако ги пуснем поне за малко на свобода, става чудо.
Softly
http://www.youtube.com/watch?v=UBiVG8Zsbyg
(so happy with you)
(happy with)
Softly kissing you as you lie sleeping
Breathing gently with you in your slumber
Your face is the picture of contentment
My angels dreaming my angels dreaming
(so happy with you)
Im so happy with you
So happy with you
So happy with you
So happy with you
Slowly opening your wondrous eyes on me
Shining green and glorious in the morning sun
This moment what could be more precious?
May it live forever may it live forever
(so happy with you)
Im so happy with you
So happy with you
So happy with you
So happy with you
http://www.youtube.com/watch?v=UBiVG8Zsbyg
Smiling on me your love gives me all the blessings of this new day
The heat in your skin caresses my senses in such a glorious way
(Im so happy with you)
Smiling on me your love gives me all the blessings of this new day
The heat in your skin caresses my senses in such a glorious way
(so happy with you)
Im so happy with you
So happy with you
So happy with you
So happy with you
Smiling on me your love gives me all the blessings of this new day
The heat in your skin caresses my senses in such a glorious way
Lamb
(so happy with you)
(happy with)
Softly kissing you as you lie sleeping
Breathing gently with you in your slumber
Your face is the picture of contentment
My angels dreaming my angels dreaming
(so happy with you)
Im so happy with you
So happy with you
So happy with you
So happy with you
Slowly opening your wondrous eyes on me
Shining green and glorious in the morning sun
This moment what could be more precious?
May it live forever may it live forever
(so happy with you)
Im so happy with you
So happy with you
So happy with you
So happy with you
http://www.youtube.com/watch?v=UBiVG8Zsbyg
Smiling on me your love gives me all the blessings of this new day
The heat in your skin caresses my senses in such a glorious way
(Im so happy with you)
Smiling on me your love gives me all the blessings of this new day
The heat in your skin caresses my senses in such a glorious way
(so happy with you)
Im so happy with you
So happy with you
So happy with you
So happy with you
Smiling on me your love gives me all the blessings of this new day
The heat in your skin caresses my senses in such a glorious way
Lamb
неделя, 24 май 2009 г.
Усмивки от старите ленти
Най-мързеливата неделя. А, толкова мразя да съм мързелива.
Филми, леко отчаяние, книги и малко снимки.
Най-накрая отворих диска със снимките, който ми подари, когато се разделихме.
И не повярвах, толкова мои снимки, където съм усмихната и красива.
Била съм влюбена, затова е усмивката. Красива съм защото правехме секс нон стоп.
Гледам и него на снимките, на които съм го снимала. На тези, на които не позира е усмихнат и щастлив.
Много е просто. Намираш си някой, влюбваш се, той също, в теб. И сте много усмихнати.
Добре, че са снимките да запечатват тези моменти.
Умът ми не ги е запечатал. Нямам спомените от тогава. Не си ги искам.
Затова са ми снимките. Да се гледам каква съм била.
За да я видя тази усмивка най-накрая.
Да си направя папка на лаптопа Razni, и да се гледам уснихната и влюбена до следващия път.
Филми, леко отчаяние, книги и малко снимки.
Най-накрая отворих диска със снимките, който ми подари, когато се разделихме.
И не повярвах, толкова мои снимки, където съм усмихната и красива.
Била съм влюбена, затова е усмивката. Красива съм защото правехме секс нон стоп.
Гледам и него на снимките, на които съм го снимала. На тези, на които не позира е усмихнат и щастлив.
Много е просто. Намираш си някой, влюбваш се, той също, в теб. И сте много усмихнати.
Добре, че са снимките да запечатват тези моменти.
Умът ми не ги е запечатал. Нямам спомените от тогава. Не си ги искам.
Затова са ми снимките. Да се гледам каква съм била.
За да я видя тази усмивка най-накрая.
Да си направя папка на лаптопа Razni, и да се гледам уснихната и влюбена до следващия път.
четвъртък, 14 май 2009 г.
Няма я
Тя си тръгна от мен.
Всъщност, аз я напуснах първи.
Попитах я: Обичаш ли ме?!
Тя замълча.
Не можех да повярвам, не ми беше казвала: Обичам те!, от поне една година.
А ние бяхме заедно три години и половина.
Колко време реално ме е обичала незнам.
В началото всичко беше като приказка, секс нон стоп, смеха й, тъжните й очи.
В началото й говорех за бившите си, за гаджето си, което ме заряза непосредствено преди връзката ми с Нея. Нищо специално. Просто бях свикнал с нея.
Разказах й за онази, с която изневерявах на гаджето си, с тази дето имах невероятен секс.
Всичко с подробности. Незнам защо, за да я виждам, че страда, може би. Тя все ме караше да се чуствам малък и незначителен, ей така, без думи.
А толкова много я обичах, толкова много се промених заради нея.
Напуснах я, обадих й се на следващия ден, за да й кажа колко много я обичам. Че искам да се съберем. Бях сигурен, че ще каже Да.
Купих й рози, написах й писмо.
Тя каза: Подаряваш ми розите, които не ми купи за цяла връзка.
Не искаше да се съберем, плаках. Никога не съм плакал така за жена, пред жена.
Не можех да повярвам. Бих направил всичко за нея.
Не спирах да мисля за нея. Обаждах й се. Напомнях й колко много неща съм направил за нея.
Тя ме гледаше с един празен поглед, не ме искаше. Не ме е искала от много време, аз не съм разбрал.
От кога не ме беше прегръщала, не помня, целувала.
Като ли че е било преди хиляда години.
Постоянно й повтарям как грешката не е в мен, обвинявам за всичко смъртта на майка й, Нея.
Заспивам ревяйки.
Искам да й звънна, не мога.
Тя ми звънна няколко пъти. Изпитва страх да бъде сама, да заспива сама. Спи на светната лампа.
Искам да спя до нея, да я прегръщам.
Останах при нея няколко вечери.
Не мога да я позная. Тя е най-чуждия човек на света. Казвам й колко много я обичам. В очите й няма нищо. Тъжна е.
Каза ми, че е спала с друг, който познавам. Не мога да повярвам.
Как е могла. Не беше правила секс с мен познатия и близкия, изчукала се е с един почти непознат. Все едно не е Тя.
Има нова квартира, където живее сама. Има библиотека. Любимите й книги, които толкова не можех да понасям. Купи си библиотека една седмица преди да се разделим. Сякаш е знаела, планувала.
Никога не съм й изневерявал. Само я дразнех като постоянно й говорех за други жени.
Никога не съм страдал от липсата на такива. И сега не страдам. Но аз искам Нея.
Тя не ме иска.
Не е щастлива сама, но не ме иска. Толкова самотна и тъжна никога не съм я виждал.
Обаждам се, тя се държи безразлично. Уговаряме да се чуем и да се видим, аз чакам. Тя не се обажда.
Обажда се на другия ден, имала други ангажименти. А къде съм аз, къде останаха обещанията ни да бъдем вечно заедно.
Повишавам й тон, тя ми затваря телефона. Вбесявам се.
Треперя целия, защо го прави.
Преди като я прегърнех ми прощаваше, кaто я целунех. Сега не ме допуска до себе си.
Защо си тръгна?
Питам я постоянно, когато се виждаме.
Виждаме се винаги преди празници.
Питам я за другия. Тя казва: Там няма нищо.
Не мога да я гледам такава.
Научих се да бъда без нея. Вече по-рядко плача.
Започнах да се виждам с познатите си, да излизам.
Посления път се усмихваше, беше спокойна. Свиканала да бъде сама.
Не искам да свиква.
Питам я: Какво става с Нас? Тя казва: Няма нас.
Всъщност, аз я напуснах първи.
Попитах я: Обичаш ли ме?!
Тя замълча.
Не можех да повярвам, не ми беше казвала: Обичам те!, от поне една година.
А ние бяхме заедно три години и половина.
Колко време реално ме е обичала незнам.
В началото всичко беше като приказка, секс нон стоп, смеха й, тъжните й очи.
В началото й говорех за бившите си, за гаджето си, което ме заряза непосредствено преди връзката ми с Нея. Нищо специално. Просто бях свикнал с нея.
Разказах й за онази, с която изневерявах на гаджето си, с тази дето имах невероятен секс.
Всичко с подробности. Незнам защо, за да я виждам, че страда, може би. Тя все ме караше да се чуствам малък и незначителен, ей така, без думи.
А толкова много я обичах, толкова много се промених заради нея.
Напуснах я, обадих й се на следващия ден, за да й кажа колко много я обичам. Че искам да се съберем. Бях сигурен, че ще каже Да.
Купих й рози, написах й писмо.
Тя каза: Подаряваш ми розите, които не ми купи за цяла връзка.
Не искаше да се съберем, плаках. Никога не съм плакал така за жена, пред жена.
Не можех да повярвам. Бих направил всичко за нея.
Не спирах да мисля за нея. Обаждах й се. Напомнях й колко много неща съм направил за нея.
Тя ме гледаше с един празен поглед, не ме искаше. Не ме е искала от много време, аз не съм разбрал.
От кога не ме беше прегръщала, не помня, целувала.
Като ли че е било преди хиляда години.
Постоянно й повтарям как грешката не е в мен, обвинявам за всичко смъртта на майка й, Нея.
Заспивам ревяйки.
Искам да й звънна, не мога.
Тя ми звънна няколко пъти. Изпитва страх да бъде сама, да заспива сама. Спи на светната лампа.
Искам да спя до нея, да я прегръщам.
Останах при нея няколко вечери.
Не мога да я позная. Тя е най-чуждия човек на света. Казвам й колко много я обичам. В очите й няма нищо. Тъжна е.
Каза ми, че е спала с друг, който познавам. Не мога да повярвам.
Как е могла. Не беше правила секс с мен познатия и близкия, изчукала се е с един почти непознат. Все едно не е Тя.
Има нова квартира, където живее сама. Има библиотека. Любимите й книги, които толкова не можех да понасям. Купи си библиотека една седмица преди да се разделим. Сякаш е знаела, планувала.
Никога не съм й изневерявал. Само я дразнех като постоянно й говорех за други жени.
Никога не съм страдал от липсата на такива. И сега не страдам. Но аз искам Нея.
Тя не ме иска.
Не е щастлива сама, но не ме иска. Толкова самотна и тъжна никога не съм я виждал.
Обаждам се, тя се държи безразлично. Уговаряме да се чуем и да се видим, аз чакам. Тя не се обажда.
Обажда се на другия ден, имала други ангажименти. А къде съм аз, къде останаха обещанията ни да бъдем вечно заедно.
Повишавам й тон, тя ми затваря телефона. Вбесявам се.
Треперя целия, защо го прави.
Преди като я прегърнех ми прощаваше, кaто я целунех. Сега не ме допуска до себе си.
Защо си тръгна?
Питам я постоянно, когато се виждаме.
Виждаме се винаги преди празници.
Питам я за другия. Тя казва: Там няма нищо.
Не мога да я гледам такава.
Научих се да бъда без нея. Вече по-рядко плача.
Започнах да се виждам с познатите си, да излизам.
Посления път се усмихваше, беше спокойна. Свиканала да бъде сама.
Не искам да свиква.
Питам я: Какво става с Нас? Тя казва: Няма нас.
вторник, 12 май 2009 г.
Научи ме да обичам
Влезе, седна до мен и каза: "Научи ме да обичам."
Гледах го и се чудех - "Как не си обичал до сега?"
Разбира се, че не е.
Гледам му очите, те незнаят да лъжат.
Гледам му ръцете, прегръща с такова търпение и всеотдайност.
Гледам дългите му пръсти, пипат все едно докосват тънко стъкло, треперят.
"Защо ти е да обичаш?"
Той пак ме гледа с онези големи очи, с дълбокия си поглед, където потъвам, затъвам.
Затова внимавам колко дълго ще задържа погледа си там.
Как да го науча да обича.
Ако го науча, ще го заобичам аз.
Прегръща и целува постоянно. Нали това исках. Само, че на каква цена. Нали ще трябва да си платя накрая.
Треперя цялата, нервно ми е.
"Не мога да те науча. Това е все едно да те уча как да се държиш зле с някой, да му изпиваш силите всеки ден, да го ревнуваш, да го забравяш, да го нараняваш, за да доказваш надмощие. На такива неща не мога да те науча.
Мога да те науча да си мил с някой, да си нежен, да ти покажа какво би те връщало при някого, какво е да искаш да го изненадаш.
Но това не е любов, това е да си глупак, поне така казват.
Любовта е лошо чуство, изяжда те, кара те да мразиш, да се съмняваш, да живееш в страх."
Той стоя, гледа ме, целуна ме и заспа.
Утре ще си мисли, че е било кошмар.
Гледах го и се чудех - "Как не си обичал до сега?"
Разбира се, че не е.
Гледам му очите, те незнаят да лъжат.
Гледам му ръцете, прегръща с такова търпение и всеотдайност.
Гледам дългите му пръсти, пипат все едно докосват тънко стъкло, треперят.
"Защо ти е да обичаш?"
Той пак ме гледа с онези големи очи, с дълбокия си поглед, където потъвам, затъвам.
Затова внимавам колко дълго ще задържа погледа си там.
Как да го науча да обича.
Ако го науча, ще го заобичам аз.
Прегръща и целува постоянно. Нали това исках. Само, че на каква цена. Нали ще трябва да си платя накрая.
Треперя цялата, нервно ми е.
"Не мога да те науча. Това е все едно да те уча как да се държиш зле с някой, да му изпиваш силите всеки ден, да го ревнуваш, да го забравяш, да го нараняваш, за да доказваш надмощие. На такива неща не мога да те науча.
Мога да те науча да си мил с някой, да си нежен, да ти покажа какво би те връщало при някого, какво е да искаш да го изненадаш.
Но това не е любов, това е да си глупак, поне така казват.
Любовта е лошо чуство, изяжда те, кара те да мразиш, да се съмняваш, да живееш в страх."
Той стоя, гледа ме, целуна ме и заспа.
Утре ще си мисли, че е било кошмар.
понеделник, 11 май 2009 г.
Петък вечер
Толкова смях...уиски, смях и празни приказки.
После не толкова празни.
"Абе, време е да си щастлива, стига си живяла в заблуди."
Той все така говори.
Говорихме си за миналото, за двете ни лета на морето. Първото - весело, пиянско, напушено море. Второто - леко пиянско, изнервящо и "писнаха ми вашите простотии". Само псувахме тогава и говорехме за "ебане", а не секс.
...Смях се от сърце.
Извадиха тефтер и аз им написах книгите, които трябва да прочетат. Толкова грозен почерк на този хубав hand made тефтер за Нея. Забравила съм да пиша.
"А, той как те свали?"
Може би само истинските ми приятели, са тези, които не се дразнят на онези мои твърде лични въпроси.
Kогато той говори за Любов става интересно. Как открил телефона й, през пет човека. Поканил я на концерт. После на филм. "Ама кой филм?" Разбира се, че на Алмодовар.
Смеем се, разбира се, че на Алмодовар.
Измислил е всичко.
И докато той разказва с неговия си, (постоянно влюбен) поглед, ние двете се наливаме с уиски.
Защото и ние май не помним от кога не са канили на концерт. Всъщност нея по-скоро.
А на филм... някой да се погрижи да разбере какви филми харесваме и да ни покани на подобен, абсурд.
Пием ли, пием.
Говорим за блога. "Измисляй си истории, пиши за тях."
Какви истории да измислям? Не виждате ли, че все си измислям каши, които забърквам с такова внимание и любов.
И все реални. И все каши.
Още уиски. Спомени за отминали разговори, кой ще ни издържа децата...как ще се казват...и как няма да се казват.
А те двамата са толкова хубава истинска двойка. Смеят се постоянно. И всичко е станало съвсем спокойно и леко.
Няои хора се намират. Други се търсят цял живот и все не се откриват. Трети чакат да ги намерят.
"Ти имаш нужда от сърце, което безпощадно да владееш
Аз ще стопля за теб багрите на света, ако останеш при мен, защото ме е страх."
Андре Френо (В. Пасков)
"И ти ще бъдеш щастлива, нали знаеш."
Знам, смея се аз. Разбира се, че ще бъда.
После не толкова празни.
"Абе, време е да си щастлива, стига си живяла в заблуди."
Той все така говори.
Говорихме си за миналото, за двете ни лета на морето. Първото - весело, пиянско, напушено море. Второто - леко пиянско, изнервящо и "писнаха ми вашите простотии". Само псувахме тогава и говорехме за "ебане", а не секс.
...Смях се от сърце.
Извадиха тефтер и аз им написах книгите, които трябва да прочетат. Толкова грозен почерк на този хубав hand made тефтер за Нея. Забравила съм да пиша.
"А, той как те свали?"
Може би само истинските ми приятели, са тези, които не се дразнят на онези мои твърде лични въпроси.
Kогато той говори за Любов става интересно. Как открил телефона й, през пет човека. Поканил я на концерт. После на филм. "Ама кой филм?" Разбира се, че на Алмодовар.
Смеем се, разбира се, че на Алмодовар.
Измислил е всичко.
И докато той разказва с неговия си, (постоянно влюбен) поглед, ние двете се наливаме с уиски.
Защото и ние май не помним от кога не са канили на концерт. Всъщност нея по-скоро.
А на филм... някой да се погрижи да разбере какви филми харесваме и да ни покани на подобен, абсурд.
Пием ли, пием.
Говорим за блога. "Измисляй си истории, пиши за тях."
Какви истории да измислям? Не виждате ли, че все си измислям каши, които забърквам с такова внимание и любов.
И все реални. И все каши.
Още уиски. Спомени за отминали разговори, кой ще ни издържа децата...как ще се казват...и как няма да се казват.
А те двамата са толкова хубава истинска двойка. Смеят се постоянно. И всичко е станало съвсем спокойно и леко.
Няои хора се намират. Други се търсят цял живот и все не се откриват. Трети чакат да ги намерят.
"Ти имаш нужда от сърце, което безпощадно да владееш
Аз ще стопля за теб багрите на света, ако останеш при мен, защото ме е страх."
Андре Френо (В. Пасков)
"И ти ще бъдеш щастлива, нали знаеш."
Знам, смея се аз. Разбира се, че ще бъда.
петък, 8 май 2009 г.
Теб винаги ще те има
Пак само числа в телефона ми, без имена. Така е по-добре, уж за по-сигурно.
А не е, нали тези числа са все на разни имена.
Теб винаги ще те има.
Дали ще те срещам в Куфара всяка сряда, дали ще те засичам в парка, дали ще бъдем на море заедно, дали ще ходиш тайно при роднините ми, теб винаги ще те има.
Дали ще ме натъжаваш постоянно и ще ме караш да се чуствам ненужна, теб винаги ще те има.
Дали ще ме прегръщаш силно, понеже ми е студено и ще бързаш на сутринта да станеш, за да не се налага да си говорим. Теб винаги ще те има.
Дали ще се чуем съвсем случайно, за да ми кажеш как си отишъл при роднините ми, за да си вземеш "Сбогом" с тях. И аз ще се вбеся. Теб винаги ще те има.
Дали ще си напишем няколко sms-a и ще се срещнем, за да се донапием и "потренираме" за някоя поредна пиянска вечер. И дори да не се чуем пак няколко месеца, теб винаги ще те има.
Ще си играем на "имали сме връзка".
Ще си играем на "имаме връзка".
Ще си играем на "нямаме връзка, само се чукаме".
Ще се играем на "дръж ми шапката".
Ще си играем на "над тези неща съм".
И правилата са много ясни - ще се напапиваме зверски, за да си говорим, за да си мълчим, за да праваим секс, за да не правим.
Но какво значение има, нали теб винаги ще те има.
Аз все се губя някъде в тази безумица. Има ме само чакаща, тревожна, тъжна, сърдита, гледаща тъпо, недоумяваща какво става.
Но нали теб винаги ще те има.
А не е, нали тези числа са все на разни имена.
Теб винаги ще те има.
Дали ще те срещам в Куфара всяка сряда, дали ще те засичам в парка, дали ще бъдем на море заедно, дали ще ходиш тайно при роднините ми, теб винаги ще те има.
Дали ще ме натъжаваш постоянно и ще ме караш да се чуствам ненужна, теб винаги ще те има.
Дали ще ме прегръщаш силно, понеже ми е студено и ще бързаш на сутринта да станеш, за да не се налага да си говорим. Теб винаги ще те има.
Дали ще се чуем съвсем случайно, за да ми кажеш как си отишъл при роднините ми, за да си вземеш "Сбогом" с тях. И аз ще се вбеся. Теб винаги ще те има.
Дали ще си напишем няколко sms-a и ще се срещнем, за да се донапием и "потренираме" за някоя поредна пиянска вечер. И дори да не се чуем пак няколко месеца, теб винаги ще те има.
Ще си играем на "имали сме връзка".
Ще си играем на "имаме връзка".
Ще си играем на "нямаме връзка, само се чукаме".
Ще се играем на "дръж ми шапката".
Ще си играем на "над тези неща съм".
И правилата са много ясни - ще се напапиваме зверски, за да си говорим, за да си мълчим, за да праваим секс, за да не правим.
Но какво значение има, нали теб винаги ще те има.
Аз все се губя някъде в тази безумица. Има ме само чакаща, тревожна, тъжна, сърдита, гледаща тъпо, недоумяваща какво става.
Но нали теб винаги ще те има.
четвъртък, 7 май 2009 г.
Виктор Пасков
Ако мислехме поне малко, щеше да е много добре.
http://www.eva.bg/stars/interviews/236:виктор%20пасков
http://www.eva.bg/stars/interviews/236:виктор%20пасков
сряда, 29 април 2009 г.
Alfa Kentauri
Срещите със стари приятели и бивши колеги винаги си носят носталгия с привкус на махмурлук на сутринта.
И винаги се връщаме към едно минало с лека усмивка и много алкохол.
Винаги има лица, които се радваш да видиш и да откриеш разликата.
И колко добре звучи: Много добре изглеждаш.
Как от темите и спомените за общата ни работа, малоумни клиенти, инфарктни кампании, минаваме към това кой с кого се разделил, кой с кого се ебе сега.
Кой колко е щастлив.
Кой колко се напива, колко пуши.
Момченцата разказват за новите си коли, мотори, скутери. Как отиват на палатки за почивните дни.
Момиченцата разказват за новите си ебачи, за работата си, за това как едни ще бъдат на All inclusive в Гърция и ще откриват Брилянтин в Слънчев бряг, други на палатки, някои за Ница, други как още се напиват безпаметно.
За това колко сме различни.
Сетихме се за Алфа кентавър, говорихме за бъдещите си бизнес планове с детски градини и заведения "за мезета", за Mall of Svejen.
От време на време се сещахме да изкрещим онази безумица: гад-женцаааа. И се кикотихме като идиоти.
И толкова наздравици. За моята нова работа, за дипломирането на една бивша колежка.
Говорихме за книги, разменяхме имена на автори. Филми. За много тъжни филми, които задължително ще ми харесат.
С тези хора никога не сме били еднакви, но все е имало нещо, което ни е сближавало. Дали работата, дали големите напивания още в офиса.
И е толкова приятно.
Това е хубавото на такъв тип работа, събира много различни хора, с различни интереси, с различни статуси. И ги сближава много. За добро.
Защото, където и да го видя, винаги ще има за какво да говорим, защото още имаме общите си интереси, имаме общи приятели, общи любими заведения.
И сме отчаяни самотници като всички на нашата възраст. Като тези хора снощи, като моите приятели, като всички с които имам общо.
Отвън той попита: как си. Аз казах: добре, взех му цигарата от устата и си тръгнах. Как съм се прибрала не помня.
И винаги се връщаме към едно минало с лека усмивка и много алкохол.
Винаги има лица, които се радваш да видиш и да откриеш разликата.
И колко добре звучи: Много добре изглеждаш.
Как от темите и спомените за общата ни работа, малоумни клиенти, инфарктни кампании, минаваме към това кой с кого се разделил, кой с кого се ебе сега.
Кой колко е щастлив.
Кой колко се напива, колко пуши.
Момченцата разказват за новите си коли, мотори, скутери. Как отиват на палатки за почивните дни.
Момиченцата разказват за новите си ебачи, за работата си, за това как едни ще бъдат на All inclusive в Гърция и ще откриват Брилянтин в Слънчев бряг, други на палатки, някои за Ница, други как още се напиват безпаметно.
За това колко сме различни.
Сетихме се за Алфа кентавър, говорихме за бъдещите си бизнес планове с детски градини и заведения "за мезета", за Mall of Svejen.
От време на време се сещахме да изкрещим онази безумица: гад-женцаааа. И се кикотихме като идиоти.
И толкова наздравици. За моята нова работа, за дипломирането на една бивша колежка.
Говорихме за книги, разменяхме имена на автори. Филми. За много тъжни филми, които задължително ще ми харесат.
С тези хора никога не сме били еднакви, но все е имало нещо, което ни е сближавало. Дали работата, дали големите напивания още в офиса.
И е толкова приятно.
Това е хубавото на такъв тип работа, събира много различни хора, с различни интереси, с различни статуси. И ги сближава много. За добро.
Защото, където и да го видя, винаги ще има за какво да говорим, защото още имаме общите си интереси, имаме общи приятели, общи любими заведения.
И сме отчаяни самотници като всички на нашата възраст. Като тези хора снощи, като моите приятели, като всички с които имам общо.
Отвън той попита: как си. Аз казах: добре, взех му цигарата от устата и си тръгнах. Как съм се прибрала не помня.
петък, 24 април 2009 г.
Чаршафи на овчици
Високи тавани, голям, стар апартамент.
"Ще ядеш ли?"
"Да, а ти ще ебеш ли?"
Смях.
Шеги на дребно.
Чаршафи на овчици, червени чаршафи на овчици.
Susana Baca от I-pod.
Голяма библиотека.
На бюрото "Кафка на плажа".
Порязан пръст.
Разлята чаша с узо.
Цигари.
Шеги.
Сън или не, на кой му пука.
"Ще ядеш ли?"
"Да, а ти ще ебеш ли?"
Смях.
Шеги на дребно.
Чаршафи на овчици, червени чаршафи на овчици.
Susana Baca от I-pod.
Голяма библиотека.
На бюрото "Кафка на плажа".
Порязан пръст.
Разлята чаша с узо.
Цигари.
Шеги.
Сън или не, на кой му пука.
За нощната любов
"Night Nurse"
Tell her try your best jest to make it quick
Whom attend to the sick
'Cause there must be something she can do
This heart is broken in two
Tell her it's a case of emergency
There's a patient by the name of Gregory
Night nurse
Only you alone can quench this Jah thirst
My night nurse, oh gosh
Oh the pain it's getting worse
I don't wanna see no doc
I need attendence from my nurse around the clock
'Cause there's no prescription for me
She's the one, the only remedy
Night nurse
Only you alone can quench this Jah thirst
My night nurse
Oh the pain it's getting worse
I hurt my love
I don't wanna see no doc
I need attendence from my nurse around the clock
'Cause there's no prescription for me
She's the one, the only remedy
Night nurse
Only you alone can quench this Jah thirst
My night nurse
Oh the pain it's getting worse
I hurt my love
And I'm sure
No doctor can cure
Night nurse
Night nurse
Tell her try your best jest to make it quick
Whom attend to the sick
'Cause there must be something she can do
This heart is broken in two
Tell her it's a case of emergency
There's a patient by the name of Gregory
Night nurse
Only you alone can quench this Jah thirst
My night nurse, oh gosh
Oh the pain it's getting worse
I don't wanna see no doc
I need attendence from my nurse around the clock
'Cause there's no prescription for me
She's the one, the only remedy
Night nurse
Only you alone can quench this Jah thirst
My night nurse
Oh the pain it's getting worse
I hurt my love
I don't wanna see no doc
I need attendence from my nurse around the clock
'Cause there's no prescription for me
She's the one, the only remedy
Night nurse
Only you alone can quench this Jah thirst
My night nurse
Oh the pain it's getting worse
I hurt my love
And I'm sure
No doctor can cure
Night nurse
Night nurse
четвъртък, 16 април 2009 г.
Приказка
Къща на 100 години
Тридесет човека
Десет палатки
Компанията ми от преди десет години
Обхват само на първата могилка и пътя за язовира
Литри ракия, бира, вино и мента
Нещо за пушене
Превръзки, аулин, аналгин и презервативи
"Аз обичам мач и боза" се чете еднакво и от двете страни
Кола в дерето, трактори и местни
Първата вечер стоях сред приятелите ми от десет години и се чудех има ли разлика. Имаше хора, които не познавах въобще. Говореше ми се с всички, колкото и странно да беше. Смях се много.
Запознах се с едно момче, разпитвах го за живота му. Как се живее в България, в малко по-малък град, след като си живял и учил в Париж. Ами, добре. Има хубава работа, живее сам, кара колело всеки ден, пие с приятели от време на време.
Извиних му се няколко пъти за прекаленото любопитство.
Колата падна. Всички около нея. 11ч. вечерта, пияни, напушени, избутват кола с трактори. За местните ние бяхме атракцията, за нас те бяха.
Викове, алкохол, шум.
Около огъня. Първото ми гадже. Вече доста пийнали. Питам го какво се промени при теб. "Само това, че имам дете, иначе съм същия калъф." Винаги съм знаела, че ще си остане такъв, но не му го казвам. Беше ми някак познато да стоя до него и да говорим. "Още си ми слабост." Изненадах се. Спрях да мисля. Само си сипвах още и още.
Не се бях чуствала толкова спокойна от много време.
Приятелите ми от толкова много години, които не бях виждала скоро.
Незнам как и кога съм си легнала.
Само си спомяням, че исках да пусна sms: "Той няма да идва, как е купона при вас." Но не можах, обхват нямаше, a и главата ми.
Сутринта, нормалното главоболие, силно слънце.
Слизам при другите, които вече са станали, един по един започват да излизат от палатките, от къщата. Всеки с блуждаещ поглед, "имате ли аналгин, аспирин, нещо за глава". Кой, кога и как си е легнал незнае. Смешно ми е и лошо.
Купил ми е кафе. Пия кафе, дори не казвам, че не обичам нито сметана, нито захар (явно ставам добра).
А ми е лошо.
След един час колата е извън дерето.
Всички доволни се смеят, "ами сега ще скучаем, няма какво да правим, да бутнем още една кола".
Заминават да играят футбол, за да изтрезнеят, аз лягам на големия стол да чета. Време е за бира.
И в един момент идва той. Не мога да повярвам, смея се. Имал работа на тяхната къща, мръсен, целува ме по бузите. Ще дойде да пием вечерта.
Чета книга на слънце. Няма такъв кеф. Още ми е лошо.
Идват да ме вземат да ходим в местния "Рай". Пия бира и ям кебапчета, класика. Само шеги за предната вечер.
Взимам недопитата си бутилка с бира и се връщам в къщата. Местни ме спират да ме питат за колата.
Язовир, бира, конете се къпят. Не искам да свършват тези два дена.
Връщаме се, салати, пак ракия. Не мога повече. Само бира. И пушим много.
Той пак се появява с някаква девойка. Притесних се. Не исках да говоря с никой.
Идва да ме види, запознава ме със сестра си, говорим половин час. Смеем се. Говоря със сестра му. На нея й е интересно, не живее в България, говорим за Полша. Разказвам й за Ина Народната. Смее се.
Говоря пак с него, пушим около огъня.
Беля картофи, после лук. Момчетата готвят. Музика, танци. Някакви двама странници се появяват. Запознаваме се. Пушат и пият с нас.
Искам пак така.
Завършвам вечерта като гледам две местни девойки, доведени от някъде. Които ходят ръка за ръка до тоалетна. Селска, скована тоалетна. Без огледало. Какво си пудрят. Безмозъчните главици сигурно. Много са ми интересни, пиха от всичко, искат да се напият. Май някой ще ги ебе. Не са моите приятели, те не им обръщат внимание.
Лягам си.
Събуждам се без главобол. Странно ми е. Искам само кафе, не аналгин, не аулин. Само кафе в местния "Рай".
После отиваме на църква, Цветница е.
Връщаме се, аз пия една мента и пушим за последно. Той идва да пие кафе с нас и си говорим. Да се видим в София за по бира. Само се усмихнах.
Ще тръгваме.
Тръгнахме си. По пътя поздравителен концерт по БНР. Смеем се в колата.
Тридесет човека
Десет палатки
Компанията ми от преди десет години
Обхват само на първата могилка и пътя за язовира
Литри ракия, бира, вино и мента
Нещо за пушене
Превръзки, аулин, аналгин и презервативи
"Аз обичам мач и боза" се чете еднакво и от двете страни
Кола в дерето, трактори и местни
Първата вечер стоях сред приятелите ми от десет години и се чудех има ли разлика. Имаше хора, които не познавах въобще. Говореше ми се с всички, колкото и странно да беше. Смях се много.
Запознах се с едно момче, разпитвах го за живота му. Как се живее в България, в малко по-малък град, след като си живял и учил в Париж. Ами, добре. Има хубава работа, живее сам, кара колело всеки ден, пие с приятели от време на време.
Извиних му се няколко пъти за прекаленото любопитство.
Колата падна. Всички около нея. 11ч. вечерта, пияни, напушени, избутват кола с трактори. За местните ние бяхме атракцията, за нас те бяха.
Викове, алкохол, шум.
Около огъня. Първото ми гадже. Вече доста пийнали. Питам го какво се промени при теб. "Само това, че имам дете, иначе съм същия калъф." Винаги съм знаела, че ще си остане такъв, но не му го казвам. Беше ми някак познато да стоя до него и да говорим. "Още си ми слабост." Изненадах се. Спрях да мисля. Само си сипвах още и още.
Не се бях чуствала толкова спокойна от много време.
Приятелите ми от толкова много години, които не бях виждала скоро.
Незнам как и кога съм си легнала.
Само си спомяням, че исках да пусна sms: "Той няма да идва, как е купона при вас." Но не можах, обхват нямаше, a и главата ми.
Сутринта, нормалното главоболие, силно слънце.
Слизам при другите, които вече са станали, един по един започват да излизат от палатките, от къщата. Всеки с блуждаещ поглед, "имате ли аналгин, аспирин, нещо за глава". Кой, кога и как си е легнал незнае. Смешно ми е и лошо.
Купил ми е кафе. Пия кафе, дори не казвам, че не обичам нито сметана, нито захар (явно ставам добра).
А ми е лошо.
След един час колата е извън дерето.
Всички доволни се смеят, "ами сега ще скучаем, няма какво да правим, да бутнем още една кола".
Заминават да играят футбол, за да изтрезнеят, аз лягам на големия стол да чета. Време е за бира.
И в един момент идва той. Не мога да повярвам, смея се. Имал работа на тяхната къща, мръсен, целува ме по бузите. Ще дойде да пием вечерта.
Чета книга на слънце. Няма такъв кеф. Още ми е лошо.
Идват да ме вземат да ходим в местния "Рай". Пия бира и ям кебапчета, класика. Само шеги за предната вечер.
Взимам недопитата си бутилка с бира и се връщам в къщата. Местни ме спират да ме питат за колата.
Язовир, бира, конете се къпят. Не искам да свършват тези два дена.
Връщаме се, салати, пак ракия. Не мога повече. Само бира. И пушим много.
Той пак се появява с някаква девойка. Притесних се. Не исках да говоря с никой.
Идва да ме види, запознава ме със сестра си, говорим половин час. Смеем се. Говоря със сестра му. На нея й е интересно, не живее в България, говорим за Полша. Разказвам й за Ина Народната. Смее се.
Говоря пак с него, пушим около огъня.
Беля картофи, после лук. Момчетата готвят. Музика, танци. Някакви двама странници се появяват. Запознаваме се. Пушат и пият с нас.
Искам пак така.
Завършвам вечерта като гледам две местни девойки, доведени от някъде. Които ходят ръка за ръка до тоалетна. Селска, скована тоалетна. Без огледало. Какво си пудрят. Безмозъчните главици сигурно. Много са ми интересни, пиха от всичко, искат да се напият. Май някой ще ги ебе. Не са моите приятели, те не им обръщат внимание.
Лягам си.
Събуждам се без главобол. Странно ми е. Искам само кафе, не аналгин, не аулин. Само кафе в местния "Рай".
После отиваме на църква, Цветница е.
Връщаме се, аз пия една мента и пушим за последно. Той идва да пие кафе с нас и си говорим. Да се видим в София за по бира. Само се усмихнах.
Ще тръгваме.
Тръгнахме си. По пътя поздравителен концерт по БНР. Смеем се в колата.
сряда, 8 април 2009 г.
Дебили
Наистина мислим, че ще живеем сто години или поне осемдесет. Като нашите баби и дядовци.
За съжаление поколението на родителите ни не живее толкова. Живеят до петдесет-шейсет.
Незнам ние до колко, но не вярвам да е повече. Така и живеем, за кратко. Пием, пушим, пак пием, пушим, не спим.
Правим глупости постоянно, късаме си нервите постоянно. И мислим, че ще бъдем вечни.
Такъв ни е живота.
Ще има много "утре".
И си мислим, че на трийсет, ще изглеждаме пак като на осемнайсет.
Само, че сме сбъркали жестоко.
Времето си оставя отпечатъка и си иска своето.
Не мислим за другите, те издържат, те ни издържат.
Можем да правим каквото си искаме с тях. Те все ще ни харесват, ако ще да сме най-големите задници на света. Нали веднъж в месеца сме мили с тях. И те знаят, че въпреки всичките ни лайна към тях, ние ги обичаме.
Само, че както се държим с тях, такива тъпанари сме и със самите себе си.
Егоисти, смешници, лишени от чуство за самосъхранение.
Забързали сме се да остареем.
А в огледалото всяко сутрин ме гледа една друг Аз. Други очи, друга кожа, друго изражение. Няма усмивка, един блуждаещ и тъп поглед.
За къде бързам незнам, и ти незнаеш.
Поне приятелите ми има с кого да бързат и то в една посока.
Аз се блъскам от стена в стена.
В събота, тази жена, която ме познаваше от петнайсет минути, каза: ех, тези дълбоки, тъжни, очи.
Доплака ми се, ама нали слънцето грееше толкова силно, в душата ми беше весело.
Големи слепци сме.
За съжаление поколението на родителите ни не живее толкова. Живеят до петдесет-шейсет.
Незнам ние до колко, но не вярвам да е повече. Така и живеем, за кратко. Пием, пушим, пак пием, пушим, не спим.
Правим глупости постоянно, късаме си нервите постоянно. И мислим, че ще бъдем вечни.
Такъв ни е живота.
Ще има много "утре".
И си мислим, че на трийсет, ще изглеждаме пак като на осемнайсет.
Само, че сме сбъркали жестоко.
Времето си оставя отпечатъка и си иска своето.
Не мислим за другите, те издържат, те ни издържат.
Можем да правим каквото си искаме с тях. Те все ще ни харесват, ако ще да сме най-големите задници на света. Нали веднъж в месеца сме мили с тях. И те знаят, че въпреки всичките ни лайна към тях, ние ги обичаме.
Само, че както се държим с тях, такива тъпанари сме и със самите себе си.
Егоисти, смешници, лишени от чуство за самосъхранение.
Забързали сме се да остареем.
А в огледалото всяко сутрин ме гледа една друг Аз. Други очи, друга кожа, друго изражение. Няма усмивка, един блуждаещ и тъп поглед.
За къде бързам незнам, и ти незнаеш.
Поне приятелите ми има с кого да бързат и то в една посока.
Аз се блъскам от стена в стена.
В събота, тази жена, която ме познаваше от петнайсет минути, каза: ех, тези дълбоки, тъжни, очи.
Доплака ми се, ама нали слънцето грееше толкова силно, в душата ми беше весело.
Големи слепци сме.
петък, 3 април 2009 г.
Концерт
За съжаление, вече ги няма онези концерти в О'Шипка.
С вход 2-3 лева.
Две-три бири най-много, че трябва да има за такси. Изпиеш ли ги, ходиш пеша по моста Чавдар в 3ч. през ноща и ти е едно весело.
А вчера бира след бира, много бири, незнам колко.
Не се пуши. Супер.
Блъскаш се като за световно. Някакви чанти ме ръгат отвсякъде.
Смеем се с моята приятелка, същата асоциална тъпачка съм. Не искам с никой да говоря. Освен глупости на висок глас.
"Жоро, ти ли си?" И се смеем в един глас. След час се сещам, че се казва Цецо. И ми е бил клиент в агенцията. Става още по-забавно.
Също като преди време.
"Приятелката ти е много иронична."
Пак се смеем, разбира се, че съм.
В един момент започвам да говоря. Почивка между двете групи.
Забелязвам какви жени има около мен (мъже почти няма), започвам да се забавлявам.
С много грим, направени, специални и се оглеждат за пияните си жертви.
Мацки!
С дамски чантички, които блъскат навсъкъде. С малките им душици навряни там.
Къде сте тръгнали, бе девойки. Нуфри ви пее:
"ей ти малкия вътре във мен полудява все
повече с всеки изминал ден.
не му понасят от billa храни нито
нашити български дивни (пачи) жени."
А те се кикотят и пият бира, от чаша.
На концерт сме бре.
Има някви изпаднали двойки, които се отъркват до нас. Има и двойки, които въобще не са изпаднали.
Покана за Великден. Вила, язовир, лодки. Дори професионален готвач. Забавлявам се. Имам 7 секунди да реша. Заминавам или не. Разбира се, ако нямам планове с мама и тати. Нямам...мама, иначе планове ще изкочат. Мога да взема приятеля си. Няма проблем, ако го намеря до тогава.
Страхотен концерт.
" Имам да ви връщам четири лева. "
" Супер, купи четири бири за тях."
Милия, гледа и незнае какво му говоря.
Само да не падне пуловера от камилска вълна. Дали зная ли какво е камила. Незная, не ме ли виждаш, че излгеждам тъпа.
Как тъпа. Така, такова ми е изражението.
"как се казваш. пънчо пънчо .. оу, да!!"
За малко да заприлича на концертите от преди години.
С вход 2-3 лева.
Две-три бири най-много, че трябва да има за такси. Изпиеш ли ги, ходиш пеша по моста Чавдар в 3ч. през ноща и ти е едно весело.
А вчера бира след бира, много бири, незнам колко.
Не се пуши. Супер.
Блъскаш се като за световно. Някакви чанти ме ръгат отвсякъде.
Смеем се с моята приятелка, същата асоциална тъпачка съм. Не искам с никой да говоря. Освен глупости на висок глас.
"Жоро, ти ли си?" И се смеем в един глас. След час се сещам, че се казва Цецо. И ми е бил клиент в агенцията. Става още по-забавно.
Също като преди време.
"Приятелката ти е много иронична."
Пак се смеем, разбира се, че съм.
В един момент започвам да говоря. Почивка между двете групи.
Забелязвам какви жени има около мен (мъже почти няма), започвам да се забавлявам.
С много грим, направени, специални и се оглеждат за пияните си жертви.
Мацки!
С дамски чантички, които блъскат навсъкъде. С малките им душици навряни там.
Къде сте тръгнали, бе девойки. Нуфри ви пее:
"ей ти малкия вътре във мен полудява все
повече с всеки изминал ден.
не му понасят от billa храни нито
нашити български дивни (пачи) жени."
А те се кикотят и пият бира, от чаша.
На концерт сме бре.
Има някви изпаднали двойки, които се отъркват до нас. Има и двойки, които въобще не са изпаднали.
Покана за Великден. Вила, язовир, лодки. Дори професионален готвач. Забавлявам се. Имам 7 секунди да реша. Заминавам или не. Разбира се, ако нямам планове с мама и тати. Нямам...мама, иначе планове ще изкочат. Мога да взема приятеля си. Няма проблем, ако го намеря до тогава.
Страхотен концерт.
" Имам да ви връщам четири лева. "
" Супер, купи четири бири за тях."
Милия, гледа и незнае какво му говоря.
Само да не падне пуловера от камилска вълна. Дали зная ли какво е камила. Незная, не ме ли виждаш, че излгеждам тъпа.
Как тъпа. Така, такова ми е изражението.
"как се казваш. пънчо пънчо .. оу, да!!"
За малко да заприлича на концертите от преди години.
четвъртък, 2 април 2009 г.
wrong
http://www.youtube.com/watch?v=5bsXOcK9_Cw
I was born with the wrong sign
In the wrong house
With the wrong ascendancy
I took the wrong road
That led to the wrong tendencies
I was in the wrong place at the wrong time
For the wrong reason and the wrong rhyme
On the wrong day of the wrong week
I used the wrong method with the wrong technique
Wrong
Wrong
There's something wrong with me chemically
Something wrong with me inherently
The wrong mix in the wrong genes
I reached the wrong ends by the wrong means
It was the wrong plan
In the wrong hands
With the wrong theory for the wrong man
The wrong lies, on the wrong vibes
The wrong questions with the wrong replies
Wrong
Wrong
I was marching to the wrong drum
With the wrong scum
Pissing out the wrong energy
Using all the wrong lines
And the wrong signs
With the wrong intensity
I was on the wrong page of the wrong book
With the wrong rendition of the wrong hook
Made the wrong move, every wrong night
With the wrong tune played till it sounded right yeah
Wrong
Wrong
Too long
Wrong
I was born with the wrong sign
In the wrong house
With the wrong ascendancy
I took the wrong road
That led to the wrong tendencies
I was in the wrong place at the wrong time
For the wrong reason and the wrong rhyme
On the wrong day of the wrong week
I used the wrong method with the wrong technique
Wrong
I was born with the wrong sign
In the wrong house
With the wrong ascendancy
I took the wrong road
That led to the wrong tendencies
I was in the wrong place at the wrong time
For the wrong reason and the wrong rhyme
On the wrong day of the wrong week
I used the wrong method with the wrong technique
Wrong
Wrong
There's something wrong with me chemically
Something wrong with me inherently
The wrong mix in the wrong genes
I reached the wrong ends by the wrong means
It was the wrong plan
In the wrong hands
With the wrong theory for the wrong man
The wrong lies, on the wrong vibes
The wrong questions with the wrong replies
Wrong
Wrong
I was marching to the wrong drum
With the wrong scum
Pissing out the wrong energy
Using all the wrong lines
And the wrong signs
With the wrong intensity
I was on the wrong page of the wrong book
With the wrong rendition of the wrong hook
Made the wrong move, every wrong night
With the wrong tune played till it sounded right yeah
Wrong
Wrong
Too long
Wrong
I was born with the wrong sign
In the wrong house
With the wrong ascendancy
I took the wrong road
That led to the wrong tendencies
I was in the wrong place at the wrong time
For the wrong reason and the wrong rhyme
On the wrong day of the wrong week
I used the wrong method with the wrong technique
Wrong
вторник, 24 март 2009 г.
На сигурно
"...навикът да мислиш за всичко сам спъва развитието ти, защото така се придържаш към една-единствена гледна точка..."
Пак те няма, нали?! Пак дремеш в черупката си.
Свит натясно и сигурно.
Сам.
Излизаш отвреме навреме, но за малко. За да се увериш само, че е по-добре да си сврян и скрит. Затворен.
Показваш си за малко лицето, без да искаш дори се държиш мило и добре, после пак бягаш. Да не би да си разкрил твърде много. И някой да те е сметнал за нормален човек.
И си мислиш, че самотата е всичко. Там е най-сигурно.
Стой си там. Сам.
Обаче понякога черупките се пропукват. Може да е късно.
И като почустваш колко добре е на въздух и на свобода, ще разбереш колко много си изпуснал.
Ще разбереш, че самотата е най-лошия вариант. И най-несигурен.
Ще искаш да назоваваш нещата с истинските им имена. Ще искаш да казваш: "харесвам те", и ще го мислиш, но няма да има кой да ти повярва.
Защото докато си бил в черупката, живота около теб си е продължавал.
И никой друг не е спирал, за да се пази и крие.
Защото това, което си мислим, че имаме днес, всъщност някой друг ни го взема утре.
Пак те няма, нали?! Пак дремеш в черупката си.
Свит натясно и сигурно.
Сам.
Излизаш отвреме навреме, но за малко. За да се увериш само, че е по-добре да си сврян и скрит. Затворен.
Показваш си за малко лицето, без да искаш дори се държиш мило и добре, после пак бягаш. Да не би да си разкрил твърде много. И някой да те е сметнал за нормален човек.
И си мислиш, че самотата е всичко. Там е най-сигурно.
Стой си там. Сам.
Обаче понякога черупките се пропукват. Може да е късно.
И като почустваш колко добре е на въздух и на свобода, ще разбереш колко много си изпуснал.
Ще разбереш, че самотата е най-лошия вариант. И най-несигурен.
Ще искаш да назоваваш нещата с истинските им имена. Ще искаш да казваш: "харесвам те", и ще го мислиш, но няма да има кой да ти повярва.
Защото докато си бил в черупката, живота около теб си е продължавал.
И никой друг не е спирал, за да се пази и крие.
Защото това, което си мислим, че имаме днес, всъщност някой друг ни го взема утре.
понеделник, 23 март 2009 г.
Хроника на един самоубийствен уикенд
Петък вечер, първа местна кръчма, половин бира, местни пияници, затваря след половин час.
Втора местна кръчма, една малка ракия, допрочитане на книгата, започване отначало. Местни тарикати, които се мислят за бизнесмени. Два часа.
В колата, още ракия, сняг.
Колата закъсва. Слизаме. Преобличаме се на снега и в студа.
Носим раниците, падаме хиляда пъти и се смеем.
Лопати, да се изрови колата, нервни измръзнали жени, които се наливат с ракия и искат да хващат гората, че стана 100 часа.
Гората. Сняг. Падаш, ставаш, смееш се.
След час и половина хижата. Полуживи, изплезили езици, мокри. Вътре хора, пият поредната си ракия. Бутилка пак от ръка на ръка.
Сядаш и започваш да пиеш отново. След час идват останалите ентусиасти. Ръкопляскане, песни, смях.
Ние вече „на черешата”.
Пак песни, ракия, салати. Пиянство. Разбиване.
Всички по леглата в 4ч.
"Не в устата."
Цялата стая се смеем.
Заспиване и събуждане на всички в един и същи час. Какво стана снощи.
Главата, аулин-а. Кафета, бухти, баница и бира.
12ч. ски, бира, гъбена супа. Снимки, сняг. Камиончо.
Цял следобед мързел.
18ч. ракиено време. В 20ч. все едно е полунощ. Приказки.
Аз нервна. Пак нещо съм се издразнила. Пила съм, изпушила. Не искам пак така.
Песни. "Моля те, накарай момчетата да го питат дали има синове."Смях. Само двете знаем защо се смеем.
"Абе между вас има ли нещо?!" Смях, незнам какво да кажа. "Ами незнам."
Песен. Разбор на песента с моето име.
"...Не ви го сакам виното
ни люта бела ракия,
най си го сакам момчето,
що отпред тера карвано..."
"И ракията и виното ви искам, за момчето незнам :)"
Незнам къде е смисъла... Да се напиваме до припадък, за да си говорим, за да правим секс....
"and maybe talk and not just speak."
За да доказвам всеки път едно на също. "Не говоря", напротив, говоря, само че не искаш да ме чуеш.
"Добра съм и не се карам с хората, нямам мнение." Бяс. Преди бях лоша, постоянно спорех с хората, мрънках, хленчех. Вече няма смисъл.
Имам и мнение, но с теб все забравям за него.
После още една бутилка. Един по един всички припадат.
Оставами ние двамата. Говорим пак. Като всеки път едно и също.
Лягаме.
На сутринта пак всички се събуждат по едно и също време. Незнам от кога не съм била толкова зле.
Искам си аулина-а. Искам си и главата. Искам да започна да мисля.
Страх ме е да стана. Незнам как ще стигна до колата.
Ставам. Не си усещам ръцете.
Какво си направих пак. Опитвам се да пия кафе, ръцете ми треперят. Лошо ми е.
Боб, шкембе, бира.
Тръгваме.
На пързалката сме. Като деца. Смях. Кеф.
За малко да изтрезнея.
"Да не се самоизнасилиш по тези пътеки."
Пак смях, падам в снега и ми е толкова добре.
Колата, мокри.
Музика. Вода. Искаме цяла каса вода.
Студ, по-добре студ.
На всички им е зле. Слизаме от колата , за да ядем и пак бира.
Спя в колата.
Прибирам се.
Saw the world turning in my sheets and once again I cannot sleep.
Walk out the door and up the street; look at the stars beneath my feet.
Remember rights that I did wrong, so here I go.
Hello, hello. There is no place I cannot go.
И пак така до следващия път. Докато не разбера, че наистина не се искаме.
I'm not calling for a second chance
I'm screaming at the top of my voice.
Give me reason but don't give me choice.
Втора местна кръчма, една малка ракия, допрочитане на книгата, започване отначало. Местни тарикати, които се мислят за бизнесмени. Два часа.
В колата, още ракия, сняг.
Колата закъсва. Слизаме. Преобличаме се на снега и в студа.
Носим раниците, падаме хиляда пъти и се смеем.
Лопати, да се изрови колата, нервни измръзнали жени, които се наливат с ракия и искат да хващат гората, че стана 100 часа.
Гората. Сняг. Падаш, ставаш, смееш се.
След час и половина хижата. Полуживи, изплезили езици, мокри. Вътре хора, пият поредната си ракия. Бутилка пак от ръка на ръка.
Сядаш и започваш да пиеш отново. След час идват останалите ентусиасти. Ръкопляскане, песни, смях.
Ние вече „на черешата”.
Пак песни, ракия, салати. Пиянство. Разбиване.
Всички по леглата в 4ч.
"Не в устата."
Цялата стая се смеем.
Заспиване и събуждане на всички в един и същи час. Какво стана снощи.
Главата, аулин-а. Кафета, бухти, баница и бира.
12ч. ски, бира, гъбена супа. Снимки, сняг. Камиончо.
Цял следобед мързел.
18ч. ракиено време. В 20ч. все едно е полунощ. Приказки.
Аз нервна. Пак нещо съм се издразнила. Пила съм, изпушила. Не искам пак така.
Песни. "Моля те, накарай момчетата да го питат дали има синове."Смях. Само двете знаем защо се смеем.
"Абе между вас има ли нещо?!" Смях, незнам какво да кажа. "Ами незнам."
Песен. Разбор на песента с моето име.
"...Не ви го сакам виното
ни люта бела ракия,
най си го сакам момчето,
що отпред тера карвано..."
"И ракията и виното ви искам, за момчето незнам :)"
Незнам къде е смисъла... Да се напиваме до припадък, за да си говорим, за да правим секс....
"and maybe talk and not just speak."
За да доказвам всеки път едно на също. "Не говоря", напротив, говоря, само че не искаш да ме чуеш.
"Добра съм и не се карам с хората, нямам мнение." Бяс. Преди бях лоша, постоянно спорех с хората, мрънках, хленчех. Вече няма смисъл.
Имам и мнение, но с теб все забравям за него.
После още една бутилка. Един по един всички припадат.
Оставами ние двамата. Говорим пак. Като всеки път едно и също.
Лягаме.
На сутринта пак всички се събуждат по едно и също време. Незнам от кога не съм била толкова зле.
Искам си аулина-а. Искам си и главата. Искам да започна да мисля.
Страх ме е да стана. Незнам как ще стигна до колата.
Ставам. Не си усещам ръцете.
Какво си направих пак. Опитвам се да пия кафе, ръцете ми треперят. Лошо ми е.
Боб, шкембе, бира.
Тръгваме.
На пързалката сме. Като деца. Смях. Кеф.
За малко да изтрезнея.
"Да не се самоизнасилиш по тези пътеки."
Пак смях, падам в снега и ми е толкова добре.
Колата, мокри.
Музика. Вода. Искаме цяла каса вода.
Студ, по-добре студ.
На всички им е зле. Слизаме от колата , за да ядем и пак бира.
Спя в колата.
Прибирам се.
Saw the world turning in my sheets and once again I cannot sleep.
Walk out the door and up the street; look at the stars beneath my feet.
Remember rights that I did wrong, so here I go.
Hello, hello. There is no place I cannot go.
И пак така до следващия път. Докато не разбера, че наистина не се искаме.
I'm not calling for a second chance
I'm screaming at the top of my voice.
Give me reason but don't give me choice.
сряда, 18 март 2009 г.
Enjoy
http://www.youtube.com/watch?v=Dh6KiuCMmzE
God knows how I adore life
When the wind turns on the shores lies another day
I cannot ask for more
When the time bell blows my heart
And I have scored a better day
Well nobody made this war of mine
And the moments that I enjoy
A place of love and mystery.
I'll be there anytime
Oh mysteries of love
Where war is no more
I'll be there anytime
When the time bell blows my heart
And I have scored a better day
Well nobody made this war of mine
And the moments that I enjoy
A place of love and mystery
I'll be there anytime
Mysteries of love
Where war is no more
I'll be there anytime
God knows how I adore life
When the wind turns on the shores lies another day
I cannot ask for more
When the time bell blows my heart
And I have scored a better day
Well nobody made this war of mine
And the moments that I enjoy
A place of love and mystery.
I'll be there anytime
Oh mysteries of love
Where war is no more
I'll be there anytime
When the time bell blows my heart
And I have scored a better day
Well nobody made this war of mine
And the moments that I enjoy
A place of love and mystery
I'll be there anytime
Mysteries of love
Where war is no more
I'll be there anytime
понеделник, 16 март 2009 г.
Женички
Дяволи сестри
са малките жени,
в стая за игри правят си злини.
Знаят песента
на майката добра
и на сутринтапеят на-на-на...
(Белослава)
Това е да си жена, нали?
Да правиш малки, евтини номерца постоянно?!
Така ще те харесват и тичат след теб.
Така ще ти се обаждат нон-стоп.
Така ще те искат постоянно.
Ако правиш номера, не си вдигаш телефона, не отвръщаш на всяко предложение за среща, лъжеш, че има и други мъже.
Правиш се на интересна и хитра. На недостъпна.
Да се глезиш постоянно, да мрънкаш, да си недоволна от всичко и никога да незнаеш какво искаш. Да ги караш да се чустват виновни по всяко време.
Така явно е по-интересно, нали сме на 18.
петък, 13 март 2009 г.
Smile
Pearl Jam
Don't it make you smile?
Don't it make you smile?
When the sun don't shine? (Shine at all)
Don't it make you smile?
Don't it make you smile?
Don't it make me smile?
When the sun don't shine, it don't shine at all
Don't it make me smile?
I miss you already...
I miss you always
I miss you already...
I miss you all day
This is how I feel...
I miss you already...
I miss you always
Three crooked hearts and swirls all around... I miss you all day...
Честит празник, мадам ... :))
Единственият sms за т.нар. празник.
Незнам защо, но ми стана много приятно.
Непознат номер... все ми се искаше да е един човек.
Върнах: Мерси, но номера ми е непознат.
След половин час: М. М. на вашите услуги.
Знаех си, че е той.
Върнах: Ха-ха. Бях те изтрила, за да не ти пускам безумни sms-и.
(Нали там съм много силна.)
Сега пак стои само като номер в телефона ми. Само числа, без име.
Ще видим до кога.
А си бях обещала да не правя глупости, като пубер на 15.
Don't it make you smile?
Don't it make you smile?
When the sun don't shine? (Shine at all)
Don't it make you smile?
Don't it make you smile?
Don't it make me smile?
When the sun don't shine, it don't shine at all
Don't it make me smile?
I miss you already...
I miss you always
I miss you already...
I miss you all day
This is how I feel...
I miss you already...
I miss you always
Three crooked hearts and swirls all around... I miss you all day...
Честит празник, мадам ... :))
Единственият sms за т.нар. празник.
Незнам защо, но ми стана много приятно.
Непознат номер... все ми се искаше да е един човек.
Върнах: Мерси, но номера ми е непознат.
След половин час: М. М. на вашите услуги.
Знаех си, че е той.
Върнах: Ха-ха. Бях те изтрила, за да не ти пускам безумни sms-и.
(Нали там съм много силна.)
Сега пак стои само като номер в телефона ми. Само числа, без име.
Ще видим до кога.
А си бях обещала да не правя глупости, като пубер на 15.
събота, 7 март 2009 г.
Аха
Била съм заспала в колата. Заспах на Белослава, събудих се на Sade.
Нещо изнервена.
И тя ми каза, че иска да ми зададе един екзистенциален въпрос.
Аз сънена и изнервена, екзистенциален въпрос на Sade.
Какво ще си помисли един мъж за теб, ако спиш с него на втората среща?!
Първо ми стана смешно, после за малко да кажа, че вече ми се е случвало и въобще не мисля за това. Не ми пука.
А й казах, че зависи от мъжа и от все пак някакви съществуващи взаимотношения.
Попитах дали е за нея, тя каза не. За една нейна приятелка.
Много нелеп разговор. На предните две седалки бяха нашите бивши. Тя никога няма да спи с някой на втората среща. А аз вече спя.
Кога и как се стигна до тук незнам.
Може би, като осъзнах, че годините наистина няма да се върнат.
Може би, когато най-добрата приятелка на майка ми, след като й казах: само глупости правя, тя отговори: сега ти е времето.
Може би след като най-накрая започнах да гледам на мъжете като на обекти.
И след като спрях да мисля, какво ще си помисли той, ако легна с него на първата или втората среща.
Все ми е тая, важно е аз какво ще си помисля преди да го направя.
Много е тъжно в какво се превръщаме. Във всичко, което сме мразили. Просто, защото не сме го разбирали.
петък, 6 март 2009 г.
Again
Обещах си да не изпращам повече безумни смси, изтрих разни номера. И се опитвам да броя до 10 преди да изпратя на някого, на който все още пазя името в телефона си.
Не става по-добре.
И все по-често мисля дали предишния ми живот не беше по-добре. Когато бях като в клетка, натясно, но уж сигурно.
Поне имаше някой до мен, някой който да ме ядосва, да ме натъжава. Поне имаше кой да го прави.
Сега и това нямам. Имам живота си на скот. В малката си кутийка. С филмите, на които заспивам, храня се и се събуждам.
Не ми се четат книги дори. Няма го спокойствието ми.
Има една бутилка с бира или нещо друго до леглото ми всяка вечер и сутрин.
А уж се бях оправила.
Днес като му казах: Как беше на U2? Toй каза: Супер, защо не дойде?
Защото ти нямам номера вече, защото ти не се обади.
Какво като всичките ти статуси бяха за шибаното party, няма как да се досетя, че трябва да дойда. А и се напих точно срещу у вас.
Поне имаме едно общо сега, постоянно статуси свързани с алкохол.
Мах-мур с лук
Който пие, зло не мисли
Пиянстворо на един народ
Нещо от рода на сутрешна чекия и махмурлук
Той ми пуска: there's a sound and the smell of love on my mind
i'm a toycome and play with me,
say work now
wrap your legs
around me ride me tonight
sex, sex, sex
Аз му пускам: I got nobody on my side,
And surely that ain't right,
Surely that ain't right.
И
Driving in the wrong lane
Trouble is my middle name
But in the end Im not too bad
Дали разбира нещо незнам.
Не става по-добре.
И все по-често мисля дали предишния ми живот не беше по-добре. Когато бях като в клетка, натясно, но уж сигурно.
Поне имаше някой до мен, някой който да ме ядосва, да ме натъжава. Поне имаше кой да го прави.
Сега и това нямам. Имам живота си на скот. В малката си кутийка. С филмите, на които заспивам, храня се и се събуждам.
Не ми се четат книги дори. Няма го спокойствието ми.
Има една бутилка с бира или нещо друго до леглото ми всяка вечер и сутрин.
А уж се бях оправила.
Днес като му казах: Как беше на U2? Toй каза: Супер, защо не дойде?
Защото ти нямам номера вече, защото ти не се обади.
Какво като всичките ти статуси бяха за шибаното party, няма как да се досетя, че трябва да дойда. А и се напих точно срещу у вас.
Поне имаме едно общо сега, постоянно статуси свързани с алкохол.
Мах-мур с лук
Който пие, зло не мисли
Пиянстворо на един народ
Нещо от рода на сутрешна чекия и махмурлук
Той ми пуска: there's a sound and the smell of love on my mind
i'm a toycome and play with me,
say work now
wrap your legs
around me ride me tonight
sex, sex, sex
Аз му пускам: I got nobody on my side,
And surely that ain't right,
Surely that ain't right.
И
Driving in the wrong lane
Trouble is my middle name
But in the end Im not too bad
Дали разбира нещо незнам.
сряда, 4 март 2009 г.
All I Need
All I need is a little time,
To get behind this sun and cast my weight,
All I need is a peace of this mind,
Then I can celebrate.
All in all there's something to give,
All in all there's something to do,
All in all there's something to live,
With you ...
All I need is a little sign,
To get behind this sun and cast this weight of mine,
All I need is the place to find,
And there I'll celebrate.
All in all there's something to give,
All in all there's something to do,
All in all there's something to live,
With you ...
Air
To get behind this sun and cast my weight,
All I need is a peace of this mind,
Then I can celebrate.
All in all there's something to give,
All in all there's something to do,
All in all there's something to live,
With you ...
All I need is a little sign,
To get behind this sun and cast this weight of mine,
All I need is the place to find,
And there I'll celebrate.
All in all there's something to give,
All in all there's something to do,
All in all there's something to live,
With you ...
Air
петък, 20 февруари 2009 г.
Избрано
Днес попаднах на стари e-mails. Смях се от сърце и ми стана мъчно. Ние вече така не говорим и незнам защо. Постоянно внимаваме.
Кога спряхме да си говорим за: курви, ебане, да си показваме среден пръст като не ни изнася...
1. az pove4e maili e bezmisleno da pi6a 6toto samo 6tepsuvam vodkata i kurvitemama im deeba kurvenska, s 200$ moje6 edna ma kakvotosi iska6 da ya pravi razbira6 li - kakvoto si iska6. iza edna takava kum 30-te traa da se ojeni6, kato znae64e nyakoi regulyarno 6te ya ebe, kusmetliya 6te si akoe tvoi priyatel, pone si4ko mejdu vas 6te si ostane.tuka s 200$ moga da naeba vsyaka mejdu 2050 godi6na vuzrast
2. tya se obidi.tupa putka, kazva mi: iskam da se sre6tnem nav 6 6toto v 7 e mnogo kusno, kazvamdobre davay v 6.15, ne v 6, nikakvo 6.15.ok baby gley si rabotata i si nameri nyakoi deto da gorazigrava6 taka. kakto kazva edin nash friend po-dobre nepridrujen otkolkoto zle pridrujen.
3. a taya za da ya eba 6te otidat i resursi i vreme, ma6te probvam - drugo i bez tva nyama kvo da pravya,osven tva da se opitvam da naeba taya onaya.
4. Tova sa ot belite kahuri deto pak vuv stra6en filmsi se vkarala i toy sigurno ne znae mnogo kvo stava ise 4udi i te vkarva i tebe v 4udene deto pak zimate idvamata mnogo da se 4udite..
5. Dostatu4no e ako uspee6 (se spravi6) da bude6 mila(dobra) s drugite (hora).
Вече се справям, мила и добра съм с другите хора.
Писмата са от 2005 година. Сега е 2009 година, едни три години и половина ми се губят жестоко.
Кога спряхме да си говорим за: курви, ебане, да си показваме среден пръст като не ни изнася...
1. az pove4e maili e bezmisleno da pi6a 6toto samo 6tepsuvam vodkata i kurvitemama im deeba kurvenska, s 200$ moje6 edna ma kakvotosi iska6 da ya pravi razbira6 li - kakvoto si iska6. iza edna takava kum 30-te traa da se ojeni6, kato znae64e nyakoi regulyarno 6te ya ebe, kusmetliya 6te si akoe tvoi priyatel, pone si4ko mejdu vas 6te si ostane.tuka s 200$ moga da naeba vsyaka mejdu 2050 godi6na vuzrast
2. tya se obidi.tupa putka, kazva mi: iskam da se sre6tnem nav 6 6toto v 7 e mnogo kusno, kazvamdobre davay v 6.15, ne v 6, nikakvo 6.15.ok baby gley si rabotata i si nameri nyakoi deto da gorazigrava6 taka. kakto kazva edin nash friend po-dobre nepridrujen otkolkoto zle pridrujen.
3. a taya za da ya eba 6te otidat i resursi i vreme, ma6te probvam - drugo i bez tva nyama kvo da pravya,osven tva da se opitvam da naeba taya onaya.
4. Tova sa ot belite kahuri deto pak vuv stra6en filmsi se vkarala i toy sigurno ne znae mnogo kvo stava ise 4udi i te vkarva i tebe v 4udene deto pak zimate idvamata mnogo da se 4udite..
5. Dostatu4no e ako uspee6 (se spravi6) da bude6 mila(dobra) s drugite (hora).
Вече се справям, мила и добра съм с другите хора.
Писмата са от 2005 година. Сега е 2009 година, едни три години и половина ми се губят жестоко.
понеделник, 16 февруари 2009 г.
Пътуване
Пътувах вчера в автобуса, на топло и приятно.
С усмивка на лице. И леко уморена. Приятна умора. И с хиляди мисли в главата.
Колко е хубво да решиш и да заминеш. За два, три дена да избягаш от ежедневието си. Да решиш, че ще ти се случи нещо чудесно и да се случи.
Обикалянето на баровете, концерта, сърдечното посрещане, хубавата и приятелска компания бях куп хубави неща.
С усмивка на лице се събудих в неделя сутрин.
(Ще се събуди преди теб,
за да погледа как се гушкаш,
а после много уморен
глава до тебе ще отпусне.)
Незнам как се случват тези неща, вероятно има хора, които задължително трябва да срещнем пак в живота си, понеже имаме по нещо неизживяно с тях.
Но като се случи нещо подобно си мислиш, че е само хубав сън. Мислил си го по някакъв начин, представял си си го. Но като се случи те е страх. Колко време ще трае този сън и може ли да бъде е реалност. И после разбираш, че няма значение. Важното е че вече се е случило.
И най-вече - да си на точното място, в точното време, с точните хора :)
С усмивка на лице. И леко уморена. Приятна умора. И с хиляди мисли в главата.
Колко е хубво да решиш и да заминеш. За два, три дена да избягаш от ежедневието си. Да решиш, че ще ти се случи нещо чудесно и да се случи.
Обикалянето на баровете, концерта, сърдечното посрещане, хубавата и приятелска компания бях куп хубави неща.
С усмивка на лице се събудих в неделя сутрин.
(Ще се събуди преди теб,
за да погледа как се гушкаш,
а после много уморен
глава до тебе ще отпусне.)
Незнам как се случват тези неща, вероятно има хора, които задължително трябва да срещнем пак в живота си, понеже имаме по нещо неизживяно с тях.
Но като се случи нещо подобно си мислиш, че е само хубав сън. Мислил си го по някакъв начин, представял си си го. Но като се случи те е страх. Колко време ще трае този сън и може ли да бъде е реалност. И после разбираш, че няма значение. Важното е че вече се е случило.
И най-вече - да си на точното място, в точното време, с точните хора :)
Памуковите облаци
Памуковите облаци над вас
застилат плътно одеяло,
а вие двете в меката трева
притиснати отдавна сте заспали.
Памуковите облаци над вас
са вече тъмни почернели,
а вие двама в меката трева
телата си един в друг сте вплели.
Ще се събуди преди теб,
за да погледа как се гушкаш,
а после много уморен
глава до тебе ще отпусне.
Мастило
застилат плътно одеяло,
а вие двете в меката трева
притиснати отдавна сте заспали.
Памуковите облаци над вас
са вече тъмни почернели,
а вие двама в меката трева
телата си един в друг сте вплели.
Ще се събуди преди теб,
за да погледа как се гушкаш,
а после много уморен
глава до тебе ще отпусне.
Мастило
сряда, 11 февруари 2009 г.
Искам си смеха
Днес се замислих, не може да съм била все тъжна. Няма как. В главата ми изкачат толкова смях и весели случки.
Хора, около мен, които се смеят на моите шеги.
Как вървя по улицата и се смея с цяло гърло. Смеем се всички. Все едно е било преди сто години.
Сещам се как се смея, докато говоря по телефона в старата квартира. Как стоя на дивана, пак там, и се смеем всички.
Как Йордан танцуваше на Созопол, как Йордан танцуваше с чадъра, на Николета на рожденния ден.
Смея се докато надписвам картичките от всички, книгите от всички. Все смешни пожелания. Къде са сега тези хубави пожелания, изместени от: здраве, любов и късмет. Загубила съм чуството явно.
Много ми е трудно, ама все трябва да се сетя и за весели мигове.
Стига вече тъги.
Скоро разказвах за пиянски истории, които са ми се случвали и на хора около мен. И се смях много и то от сърце.
После се сетих как преди разказвах само весели неща и хората около мен се забавляваха. Къде отиде това чуство за хумор незнам. Някъде съм го забутала. А толкова ми помагаше.
Хубавото е, че не само пиянските истории в моя живот са веселите истории.
Весело ми беше сега, когато се видях сега с родителите си. Разговорите с баба ми и дядо ми. Прибрах се от там с усмивка на лице.
Весело ми беше и в първата ми истинска квартира тук. Весело ми беше, когато се събирахме и просто си говорехме, а не се наливахме като сега.
Весело ми беше на онова море в Созопол, когато се запознах с най-добрата ми приятелка и имахме най-нелепата първа пиянска вечер.
Весело беше сутрин, когато се чувахме с нея и се питахме: снощи какво стана?!
Весело ми беше по време на летните ваканции и с приятелите ми онези лета.
Забавлявах се много и с един от любимите ми мъже (като се замисля малко е тъжно, че само с един от тях).
Весело ми беше и в Англия, забавни случки и хора.
Весело ми беше на Нова година и рожденния ми ден, за първи път от много години.
Най-хубаво е да се смееш от сърце, няма значение кое ти помага, алкохола, тревата, любовта, каквото и да е.
Може и да се смееш просто така.
Хора, около мен, които се смеят на моите шеги.
Как вървя по улицата и се смея с цяло гърло. Смеем се всички. Все едно е било преди сто години.
Сещам се как се смея, докато говоря по телефона в старата квартира. Как стоя на дивана, пак там, и се смеем всички.
Как Йордан танцуваше на Созопол, как Йордан танцуваше с чадъра, на Николета на рожденния ден.
Смея се докато надписвам картичките от всички, книгите от всички. Все смешни пожелания. Къде са сега тези хубави пожелания, изместени от: здраве, любов и късмет. Загубила съм чуството явно.
Много ми е трудно, ама все трябва да се сетя и за весели мигове.
Стига вече тъги.
Скоро разказвах за пиянски истории, които са ми се случвали и на хора около мен. И се смях много и то от сърце.
После се сетих как преди разказвах само весели неща и хората около мен се забавляваха. Къде отиде това чуство за хумор незнам. Някъде съм го забутала. А толкова ми помагаше.
Хубавото е, че не само пиянските истории в моя живот са веселите истории.
Весело ми беше сега, когато се видях сега с родителите си. Разговорите с баба ми и дядо ми. Прибрах се от там с усмивка на лице.
Весело ми беше и в първата ми истинска квартира тук. Весело ми беше, когато се събирахме и просто си говорехме, а не се наливахме като сега.
Весело ми беше на онова море в Созопол, когато се запознах с най-добрата ми приятелка и имахме най-нелепата първа пиянска вечер.
Весело беше сутрин, когато се чувахме с нея и се питахме: снощи какво стана?!
Весело ми беше по време на летните ваканции и с приятелите ми онези лета.
Забавлявах се много и с един от любимите ми мъже (като се замисля малко е тъжно, че само с един от тях).
Весело ми беше и в Англия, забавни случки и хора.
Весело ми беше на Нова година и рожденния ми ден, за първи път от много години.
Най-хубаво е да се смееш от сърце, няма значение кое ти помага, алкохола, тревата, любовта, каквото и да е.
Може и да се смееш просто така.
сряда, 4 февруари 2009 г.
Любовно
Всяка нощ
да сънуваш жената
до която лежиш.
Много исках да седна и да Му напиша писмо.
За съжаление няма как да Му го изпратя.
Той е събран от многото мигове с различни хора.
Той е момчето, което ми пишеше писма на ръка; той е и пътешественика, който обикаля света; той е този, който ме търпеше на 19 и беше най-милия мъж; той е този, който обичаше да ме снима постоянно; той е този, който ми изпраща песни постоянно за извинение.
А как ми липсва.
Как ми липсва това да заспи вечер до мен, без уговорки и страхове.
Да ме прегърне и на сутринта, да се събуди до мен с усмивка. Да пием кафе и да отидем на работа.
Да ми звънне през деня и да ме попита как съм. Да се видим вечерта и той да ми подари цвете без повод (а как не обичах да ми подаряват цветя).
Да седнем и да вечеряме на музика. Да гледаме филм заедно и да заспим (със или без секс).
Да ме целуне преди сън.
Да се разплача до него, ако ми се плаче.
Някой почивен ден да станем и да излезем от София, някъде само двамата.
Той да плаче до мен, ако му се плаче, но не от мен. Да го целуна преди сън и да го събудя с целувка. Да му звънна през деня, за да му кажа, че вече ми липсва. Да се видим след работа и да му предложа отидем на кино и да отидем.
Да се посмеем заедно.
Липсваш ми много и ме е страх много. И теб те е страх, нали?!
Искам да ми пишеш пак писма; да обикаляш света, за да се прибереш при мен; да ме търпиш когато съм нещастна, да ме снимаш, без да се притеснявам; и да ми изпращаш песни, защото ме харесаваш, а не за да се извиняваш.
Нагазил до кръста в реката любовна
посрещам изпращам
посрещам изпращам
Ти ли си тази
Ти ли си тази
Ти ли си тази дето има да идва
Или друга да чакам
да сънуваш жената
до която лежиш.
Много исках да седна и да Му напиша писмо.
За съжаление няма как да Му го изпратя.
Той е събран от многото мигове с различни хора.
Той е момчето, което ми пишеше писма на ръка; той е и пътешественика, който обикаля света; той е този, който ме търпеше на 19 и беше най-милия мъж; той е този, който обичаше да ме снима постоянно; той е този, който ми изпраща песни постоянно за извинение.
А как ми липсва.
Как ми липсва това да заспи вечер до мен, без уговорки и страхове.
Да ме прегърне и на сутринта, да се събуди до мен с усмивка. Да пием кафе и да отидем на работа.
Да ми звънне през деня и да ме попита как съм. Да се видим вечерта и той да ми подари цвете без повод (а как не обичах да ми подаряват цветя).
Да седнем и да вечеряме на музика. Да гледаме филм заедно и да заспим (със или без секс).
Да ме целуне преди сън.
Да се разплача до него, ако ми се плаче.
Някой почивен ден да станем и да излезем от София, някъде само двамата.
Той да плаче до мен, ако му се плаче, но не от мен. Да го целуна преди сън и да го събудя с целувка. Да му звънна през деня, за да му кажа, че вече ми липсва. Да се видим след работа и да му предложа отидем на кино и да отидем.
Да се посмеем заедно.
Липсваш ми много и ме е страх много. И теб те е страх, нали?!
Искам да ми пишеш пак писма; да обикаляш света, за да се прибереш при мен; да ме търпиш когато съм нещастна, да ме снимаш, без да се притеснявам; и да ми изпращаш песни, защото ме харесаваш, а не за да се извиняваш.
Нагазил до кръста в реката любовна
посрещам изпращам
посрещам изпращам
Ти ли си тази
Ти ли си тази
Ти ли си тази дето има да идва
Или друга да чакам
сряда, 28 януари 2009 г.
Да изчезнеш за десет минути
Какво е да имаш семейство?!
Предполагам това са най-близките ти хора, тези с които искаш да се чуеш в труден момент, тези с които минавате заедно през трудни моменти, тези, които те обичат най-много, безрезервно. Само празни приказки. Думи без съдържание. Тъпи клишета.
Семейстовото е това, което те осакатява за цял живот. Тези, с които не може да се чуете в тежък момент, защото те е срам. Тези, които те е страх да прегърнеш и те теб. Тези, от които винаги имаш нужда, а не можеш да признаеш. Тези, с които много си приличате и затова не можете да си кажете една мила дума.
Предполагам, че има нещо сбъркано.
Моята приятелка казва, ще си имаш ново семейство.
Как си правиш ново?! Със страх да не копира твоето. С идеята, че не трябва да е като твоето. И винаги като бягаш от нещо, оцелваш пак същото. То не се прави по рецепта: 500 гр. жестове, 1кг. разбирателство, любов на вкус, щипка компромиси и се бърка по посока на часовниковата стрелка.
Наистина ли семейството осакатява?!
Това че рядко са ме прегръщали и са били мили с мен, може би е проблем. Затова толкова имам нужда някой да е мил с мен и да ме прегръща. И има сълзи в очите ми, когато са малко груби с мен.
Днес видях сестра си за десет минути, след пет месеца раздяла. И това ще ни е за следващите пет месеца, докато дойдат следващите ни десет минути.
Няма прегръдка, няма целувка. Така сме свикнали, така са ни научили. Кой къде е сбъркал не ме интересува. За съжаление ние двете, една към друга, няма да се променим. Аз се научих да прегръщам и целувам приятелите си пред години, много трудно. Но свикнах и чуството е приятно. Научих се бъда мила, но за съжаление и много предпазлива, с хората.
Може би и аз няма да се променя. Но тези десет минути са нашите 24 години съвместен живот. Може ли в десет минути да покажеш на някой, че го обичаш?! Разбира се, че можеш, но можеш и да го сринеш със земята.
За десет минути, може да се влюбиш, може да удариш, да те ударят, да паднеш и станеш. За десет минути аз можех да й кажа, колко ми е липсвала. За десет минути тя можеше да ми каже: как си, справяш ли се, по-щастлива ли си сама?! За десет минути, аз успях да разбера, че обратния й полет е след една седмица и ние няма да се видим до тогава.
Проблема е че десет минути минават бързо. Минутите след това са тежки и не отминават лесно. Имах чуството, че буца е заседнала в гърлото ми. Пуснах си музика и ми се дорева.
За съжаление живота ни ще събира много рядко вече.
За сватби и погребения. И все си мисля, че второто ще е по-често.
Боли когато много искаш да кажеш на някой, че го обичаш и че ти е липсвал, а не можеш.
Започнах да прегръщам майка си след като се разболя. Тогава и тя започна да ме целува.
Сега я няма.
Това ли е необходимо?! Тежка болест с неизбежен край, за да станем добри един с друг. И да си показваме колко се обичаме. И да се прегръщаме. И да си го казваме.
Разбира се, че ще има буца. Ще я има още много години.
Сестра ми ще си е там, на километри разстояние и между нас ще има една голяма празнота, и една голяма буца в гърлото.
Толкова ли е трудно да прегърнеш някой и да му кажеш, че го обичаш?!
Утре може да го няма.
Предполагам това са най-близките ти хора, тези с които искаш да се чуеш в труден момент, тези с които минавате заедно през трудни моменти, тези, които те обичат най-много, безрезервно. Само празни приказки. Думи без съдържание. Тъпи клишета.
Семейстовото е това, което те осакатява за цял живот. Тези, с които не може да се чуете в тежък момент, защото те е срам. Тези, които те е страх да прегърнеш и те теб. Тези, от които винаги имаш нужда, а не можеш да признаеш. Тези, с които много си приличате и затова не можете да си кажете една мила дума.
Предполагам, че има нещо сбъркано.
Моята приятелка казва, ще си имаш ново семейство.
Как си правиш ново?! Със страх да не копира твоето. С идеята, че не трябва да е като твоето. И винаги като бягаш от нещо, оцелваш пак същото. То не се прави по рецепта: 500 гр. жестове, 1кг. разбирателство, любов на вкус, щипка компромиси и се бърка по посока на часовниковата стрелка.
Наистина ли семейството осакатява?!
Това че рядко са ме прегръщали и са били мили с мен, може би е проблем. Затова толкова имам нужда някой да е мил с мен и да ме прегръща. И има сълзи в очите ми, когато са малко груби с мен.
Днес видях сестра си за десет минути, след пет месеца раздяла. И това ще ни е за следващите пет месеца, докато дойдат следващите ни десет минути.
Няма прегръдка, няма целувка. Така сме свикнали, така са ни научили. Кой къде е сбъркал не ме интересува. За съжаление ние двете, една към друга, няма да се променим. Аз се научих да прегръщам и целувам приятелите си пред години, много трудно. Но свикнах и чуството е приятно. Научих се бъда мила, но за съжаление и много предпазлива, с хората.
Може би и аз няма да се променя. Но тези десет минути са нашите 24 години съвместен живот. Може ли в десет минути да покажеш на някой, че го обичаш?! Разбира се, че можеш, но можеш и да го сринеш със земята.
За десет минути, може да се влюбиш, може да удариш, да те ударят, да паднеш и станеш. За десет минути аз можех да й кажа, колко ми е липсвала. За десет минути тя можеше да ми каже: как си, справяш ли се, по-щастлива ли си сама?! За десет минути, аз успях да разбера, че обратния й полет е след една седмица и ние няма да се видим до тогава.
Проблема е че десет минути минават бързо. Минутите след това са тежки и не отминават лесно. Имах чуството, че буца е заседнала в гърлото ми. Пуснах си музика и ми се дорева.
За съжаление живота ни ще събира много рядко вече.
За сватби и погребения. И все си мисля, че второто ще е по-често.
Боли когато много искаш да кажеш на някой, че го обичаш и че ти е липсвал, а не можеш.
Започнах да прегръщам майка си след като се разболя. Тогава и тя започна да ме целува.
Сега я няма.
Това ли е необходимо?! Тежка болест с неизбежен край, за да станем добри един с друг. И да си показваме колко се обичаме. И да се прегръщаме. И да си го казваме.
Разбира се, че ще има буца. Ще я има още много години.
Сестра ми ще си е там, на километри разстояние и между нас ще има една голяма празнота, и една голяма буца в гърлото.
Толкова ли е трудно да прегърнеш някой и да му кажеш, че го обичаш?!
Утре може да го няма.
вторник, 20 януари 2009 г.
Рак
Рак. Отново рак.
Вчера братовчед ми звънна и каза: Имаш ли пет минути за мен?! Баба ни има бучка на гърдата.
Миналата седмица баща ми звънна и каза: Ще ти изпратя документите по леля ти ... Идва в София за операция на гърдата, има бучка.
Преди две години и половина баща ми звънна и каза: Откриха рак на майка ти. Не е страшно. Казаха, че е в началото.
Майка ми почина преди една година.
Преди три години баща ми звънна и каза: Баба ти има рак на гърдата, не е много страшно. Отрязаха й цялата гърда, но поне е жива.
Не искам да се сещам колко страници литература изчетох, докато майка ми беше болна. Не искам да се сещам колко безпомощна съм била. Как само тогава човек осъзнава, че нищо друго няма смисъл. И това безсилие погубва.
След смъртта на майка ми се залутах ужасно много, търсех изходи в едни затворени улички. Търсех спасение и разбиране някъде дълбоко в себе си. Не открих. Само започнах да се стремя към все повече безпаметни вечери.
Знам, какво ще ме спаси.
Но факта е един. И двете ми баби са болни от рак, една от най-добрите приятелки на майка ми и майка ми, която почина от него.
За първи път бях на погребението на майка си. Кошмар, през който минаваш. Още имам среднощните си кошмари, когато се будя със сълзи на очи и стоя сама в осветената стая, с пуснат телевизор и лаптоп. Само, че те не прегръщат и не казват мили думи. Те не обичат. А без тях не мога.
В неделя се събудих разстроена, понеже едно момче в събота се страхуваше как да се държи с мен. Отидох следобеда да видя познатата на майка ми в ракова болница. Изпуших една цигара, влязох вътре, наведох си главата, за да не забележа болните и да се опитам да избягам от спомена ми, когато бяхме там с майка ми. Влязох в стаята и нямах търпение да изляза и избягам. Разказаха ми за едно 19-годишно момиче, което е за втори път на операция в това АДско място. Не издържах. Държах се неадекватно.
Излязох, побягнах, пред стаята една жена с перука се обърна и ме погледна. Все едно майка ми се обърна и ме погледна. Побягнах отново, излязох и изпуших още една цигара.
На светофара се замислих, че всъщност аз нямам проблеми.
Вчера започнах седмицата с усмивки навсякъде, с идеята че като започна седмицата усмихната, всичко ще бъде наред. Вечерта братовчед ми се обади: Имаш ли пет минути за мен?!
Днес незнам какво да направя.
Не ми се смее. А и да плача нищо няма да променя.
Вчера братовчед ми звънна и каза: Имаш ли пет минути за мен?! Баба ни има бучка на гърдата.
Миналата седмица баща ми звънна и каза: Ще ти изпратя документите по леля ти ... Идва в София за операция на гърдата, има бучка.
Преди две години и половина баща ми звънна и каза: Откриха рак на майка ти. Не е страшно. Казаха, че е в началото.
Майка ми почина преди една година.
Преди три години баща ми звънна и каза: Баба ти има рак на гърдата, не е много страшно. Отрязаха й цялата гърда, но поне е жива.
Не искам да се сещам колко страници литература изчетох, докато майка ми беше болна. Не искам да се сещам колко безпомощна съм била. Как само тогава човек осъзнава, че нищо друго няма смисъл. И това безсилие погубва.
След смъртта на майка ми се залутах ужасно много, търсех изходи в едни затворени улички. Търсех спасение и разбиране някъде дълбоко в себе си. Не открих. Само започнах да се стремя към все повече безпаметни вечери.
Знам, какво ще ме спаси.
Но факта е един. И двете ми баби са болни от рак, една от най-добрите приятелки на майка ми и майка ми, която почина от него.
За първи път бях на погребението на майка си. Кошмар, през който минаваш. Още имам среднощните си кошмари, когато се будя със сълзи на очи и стоя сама в осветената стая, с пуснат телевизор и лаптоп. Само, че те не прегръщат и не казват мили думи. Те не обичат. А без тях не мога.
В неделя се събудих разстроена, понеже едно момче в събота се страхуваше как да се държи с мен. Отидох следобеда да видя познатата на майка ми в ракова болница. Изпуших една цигара, влязох вътре, наведох си главата, за да не забележа болните и да се опитам да избягам от спомена ми, когато бяхме там с майка ми. Влязох в стаята и нямах търпение да изляза и избягам. Разказаха ми за едно 19-годишно момиче, което е за втори път на операция в това АДско място. Не издържах. Държах се неадекватно.
Излязох, побягнах, пред стаята една жена с перука се обърна и ме погледна. Все едно майка ми се обърна и ме погледна. Побягнах отново, излязох и изпуших още една цигара.
На светофара се замислих, че всъщност аз нямам проблеми.
Вчера започнах седмицата с усмивки навсякъде, с идеята че като започна седмицата усмихната, всичко ще бъде наред. Вечерта братовчед ми се обади: Имаш ли пет минути за мен?!
Днес незнам какво да направя.
Не ми се смее. А и да плача нищо няма да променя.
Абонамент за:
Публикации (Atom)