Дебили

Наистина мислим, че ще живеем сто години или поне осемдесет. Като нашите баби и дядовци.

За съжаление поколението на родителите ни не живее толкова. Живеят до петдесет-шейсет.
Незнам ние до колко, но не вярвам да е повече. Така и живеем, за кратко. Пием, пушим, пак пием, пушим, не спим.
Правим глупости постоянно, късаме си нервите постоянно. И мислим, че ще бъдем вечни.

Такъв ни е живота.
Ще има много "утре".
И си мислим, че на трийсет, ще изглеждаме пак като на осемнайсет.

Само, че сме сбъркали жестоко.
Времето си оставя отпечатъка и си иска своето.

Не мислим за другите, те издържат, те ни издържат.
Можем да правим каквото си искаме с тях. Те все ще ни харесват, ако ще да сме най-големите задници на света. Нали веднъж в месеца сме мили с тях. И те знаят, че въпреки всичките ни лайна към тях, ние ги обичаме.

Само, че както се държим с тях, такива тъпанари сме и със самите себе си.
Егоисти, смешници, лишени от чуство за самосъхранение.
Забързали сме се да остареем.

А в огледалото всяко сутрин ме гледа една друг Аз. Други очи, друга кожа, друго изражение. Няма усмивка, един блуждаещ и тъп поглед.

За къде бързам незнам, и ти незнаеш.
Поне приятелите ми има с кого да бързат и то в една посока.

Аз се блъскам от стена в стена.

В събота, тази жена, която ме познаваше от петнайсет минути, каза: ех, тези дълбоки, тъжни, очи.
Доплака ми се, ама нали слънцето грееше толкова силно, в душата ми беше весело.

Големи слепци сме.