петък, 11 февруари 2011 г.

Простотата на самотните числа

Не се спрях да я чета. Прочетох я не на един дъх, а на една глъдка жадуван чист въдух.
Започна потресаващо, поне според мен. И не ме остави да я оставя.
Днес я приключих.
Докато я четях, търсех интересни факти и разсъждения по нея. За съжаление, на български език не открих повече от това, което пишеше на корицата. Копирано и пейстнато някъде. Обяснения за това що е то прости числа.

Самата книга сама говори много за себе си. И фактите около автора. Физик, на който писането му е хоби. Продадени 1 милиона екземпляра.

И най-странното е, че книгата не е сълзлива любовна история, описваща красивата природа на Италия, малките улички, романтична музика и език, вкусна кухня.
Дори напротив.
Запознаваме се с едно езеро в един парк. Има момиче, което е анорексичка, с този факт забравяме тотално за вкусната италианска паста. Има прекъснати връзки – родители – деца, тема която ми е до болка интересна и преживяна.
После се появява едно момче, математик. Пълен аутсайдер, в което могат да се влюбят само една момиче, с осакатена душа и физика. Пълен аутсайдер като него самия. И другият човек е един гей.

Има малки момиченца, при които движеща сила са злобата и желанието да са първи, тъпчейки останалите. С малки и гадни номерца.

Има и обич, странна, но вид обич.
Връзката, която възниква между момичето и момчето е от тези, които остават за цял живот. Хора, на които самотите се срещат, за да си правят компания и да образуват една по-голяма.

Книгата няма край, в който двама влюбени се събират доживот, след като са се губили и разделяли през цялото време. Няма лутания и чудене. Книгата има край само на страници.
Има продължение и развитие някъде в главите ни.
И се чудя дали тези двама самотници не се събират, само защото историята им е измислена от мъж физик. Кратко, точно и ясно. Без никакви излишни елементи. Като теорема/определение. Тя вече е доказана. Не подлежи на други изследвания.

Защото „Има път, който трябва да бъде извървян от всички, и (че) той предвижда да се гмурнеш, да се потопиш с цялата си глава, да докоснеш дъното и чак след това да изплуваш нагоре, за да си поемеш въздух.”

понеделник, 17 януари 2011 г.

За няколко пропуснати години

Преди време бях писала за една среща със сестра ми...
Вчера отново я изпратих на летището. И ми стана мъчно. Някаква особена носталгия.
Пак не се прегърнахме, на това не се научихме.
Но успяхме да си поговорим.
Стана ми мъчно за годините, в които вместо да се учим и да сме добри една с друга, сме водили война. И не сме си говорили.
Пропуснали сме го това време, а сега и с това разстояние, не мисля че ще наваксаме всичко, но може да опитаме.
Важното е че сме големи хора, които не искат да човъркат в миналото.
Стана ми мило. В събота седнахме в 100 грама сладки и си казахме някакви неща. На кой какво му се случва и как.
Тя е другото ми АЗ, което съм потискала толкова много време. И което съм искала да бъда.
Аз учех много в училище. Тя беше над нещата.
Аз бях ограничавана за всичко, което исках да правя. Тя мина по отъпканата пътека. Нормалните взаимоотношения между по-големи и по-малки сестри.
Тя започна да учи в университет и правеше само това и то много добре.
Аз учех и работех. Така и не можах да правя нищо много добре.
После започнах само да работя.

Сега е в Англия и се чувства добре.
Аз бях там и се чувствах добре.
Много исках да се върна и да остана. Тези неща не стават така.
Вече не искам. Затова пък тя е там и иска да остане и прави всичко възможно за това.

Стана ми мъчно, че сме си кавали повече лоши, отколкото добри думи.
Но знам, че за това имаме време.
Не й разказах за моите си идеи, не й казах, че работата ми ме скапва. Защото тя си има своето мнение за това.
Знам, че пак ще дойде един момент в който ще отида пак на този терминал.
И ще й кажа: как беше полета?
Нещо все ни събира.
Хората намират път, пътечки един към друг. Стига да ги търсят. И години се наваксват, ако искаш.

вторник, 11 януари 2011 г.

Това нещо не е като онова нещо

Знам, че няма какво да променя
Опитах. Опитах да идвам с усмивка. Да включа компютъра си, да си направя кафе, да си сипя чаша вода и да седна на бюрото си.
Да не съм в постоянен страх, докато получавам мейлите си от вечерта и тези, изпратени в последните часове.
Опитах се да вдигам телефона винаги когато звънне, дори и през интервал от 2 мин. Опитах се да ходя на срещите с усмивка и винаги да казвам какво мисля.
Опитах се да не се ядосвам и да си казвам „това е само работа”.
Опитах се на всяка пречка, ежедневно, ежечасно и минутно, да гледам с усмивка. Опитах всяко тръгване от работата ми да бъде край за деня, както физически, така и психически.

Опитах, но не успях.
Усмивката се губи всяка сутрин, след като се измъкна от топлото легло, където съм била сгушена до него. В топлите дни, успявах да я спася, минавайки пеша през парка. Получавайки порцията си спокойствие за деня. Сега, в студените дни, се опитвам да я спася от сивия и неприятен трамвай.
Вече не чакам мейлите си със страх. Свикнах с мисълта, че ги има и аз трябва да ги прочета.
На една част от срещите ходя с усмивка, на други само защото трябва да съм там.
Не вдигам телефона си на всяко обаждане. Не викам по телефона. Случва се много рядко да падна толкова ниско. На мен ми викат, което ми е непонятно. Опитвам се на викането да не отвръщам с крясъци, а само с въпроса: защо?.
За съжаление като си тръгвам, не хлопвам плътно вратата на която пише „просто работа”. Въпреки, че вече успявам да я оставям само леко открехната, а не здраво „зейнала” като преди.
Знам, че на лошото поведение, не се отвръща с лошо. И се опитвам да го спазвам.
Знам, че добрата дума отваря много врати. Но знам, че има едни заковани, за които трябват инструменти, които аз нямам и не искам да имам.
Знам, че вкъщи има един човек, който ме чака да се прибера и да не му разказвам за деня си.
Знам, че има много важни неща от работата и имам много приятели, на които мога да се усмихна, с които няма нужда да викам и мога да кажа какво мисля.
И знам, че на рождения ден, всички близки ми пожелаха: Нова работа!

събота, 4 септември 2010 г.

едно минало

Не бях стояла от много време така и да ги слушам.
Навяват едно минало, за една улица, за още една улица, за една къща, за един таван, за едни минали години.
Не лъха на тъга, лъха на минало.

Сещам се за едно лято, после за още едно.
И за почти никаква тъга. Нея съм изтрила.

Едни красиви кафяви сандали с много оранжево върху тях. За асфалта под тях и после за пясъка.
За една къса пола, един зелен потник и кариран панталон.
За много гривни и гердани.
За един черен лак.

Имаше една река и до нея един гараж, в който прекарвахме вечерите си. Собственика на гаража ни цитираше Гео Милев докато не пиеше и не спеше.

И едни пейки и борова гора около тях.

Сещам се за онзи таван и плакат на Мишел Пфайфър. Един стар касетофон и много pearl jam и portishead...и балкон, който беше само една бетонна плоча. Един таен таван.

За реката и смеха вечер около нея. Едни измислени индианци.

Много книги, които прочетох. И някой, който да ме обича. За първи път.
Едни избягали сълзи, случайно пропуснати.

Един апартамент с библиотека голяма, колкото едната му стена в хола. Един диван. Една разхвърляна стая и плакат на guns.

Едни спокойни и самотни улици. С дъх на първа любов и непонятно държене за ръце.

Изпит алкохол и изпушено какво ли не.

Идването на есента и дните за училище, промъкнали се неусетно пак на тези няколко улици, на един малък град и един таен таван.

Едно минало с изтрити спомени.

вторник, 17 август 2010 г.

ПочиFка

Бях обещала да е хубаво вече. И тъкмо обещах и спря хубавото.
Сега имам часове, в които не мисля за работата си. Няма безнадежност.
Имам сутрините си с теб, кафето... какво да сготвя... и времето минава.
И няколкото дни на морето. За тъгата, че теб те нямаше и за радостта и насладата от безвремието и свободата да не се съобразяваш с нищо.
Да се събудиш от сутрешното силно слънце с лек главобол, който само ти напомня, че нищо глупаво не си направил. Само няколко чаши уиски на онзи безумен бар и разговори. Барикади срещу неприятни хора с потници, искащи мохито, бутащи се и нахални.
Огледа на „труповете” под тентата и глъдката въздух. Никакви движещи се хора, тишина и море, гладка недишаща морска вода. Едно потапяне и си буден. Стоиш и не мислиш за нищо.
Излизаш и левиш на плажа. Блаженство. Още няма пощурели „туристи” с по три чадъра и десет хавлии. И теб те няма. Само онзи шибан телефон ни свързва...
Един, два дена безвремие и безветрие. Само пясък и плаж, едно кану пред тентата, морето. Цял ден така вгледан в морето и нито дума.
Вечерта. Бутилката уиски и чашите, смеха. Залеза. Няма часовници, има само един телефон, за да те чуя. И водата. Отмива всичко, няма минало, няма спомени. Само смеха е там.
И метеоритен дъжд, който не видях. Но онези двамата полуголи на плажа, правейки секс, видях.
Но и тези дни ги видях. И усетих. За да дойде другото лято, пак заровила крака в пясъка, спряла времето и не мислейки за нищо. До теб. С червените кецове на дъното на раницата.
С усмивка на лице. И не бързайки за никъде.