Белите коси на историята

"Млада, все така млада, млада все още."
Велислава Шимборска

Баща ми е с много бяла коса, тази която има. Все го помня с прошарена.
И вече бяла.

На майка ми побеля за много кратко, след лечението... след като беше без коса. После с коса, с бяла коса я видях последно.

Баба ми е с прошарена, аз ще бъда като нея, предполагам. Дядо ми е с много бяла. Като бяхме малки и много наивни, ни лъжеше, че чувал с брашно се е изсипал на главата му и затова косата му е бяла. Явно, освен наивни, сме били и глупави, брашно се отмива.

Днес си погледнах косата в огледалото и ги гледам, мъдрят се там отгоре, няколко и бели. Не искам изкуствен цвят на главата си, не искам пластмасов косъм.

Минах през тази тръпка.
А сега ще се наложи.

Чудя се ген ли е или някакви дребни и едри нещастнички моменти са ми посипали косите с брашно.
Или всеки косъм е като спомен за нещо, отметка.

Дали като започна да се усмихвам повече, ще се връща естествения ми цвят.
Или като се боядисам, ще залича всички лоши спомени и косите ми ще бъдат с равномерен и еднакъв, фалшив цвят навсякъде.

А вече се смея повече.
И спомени нямам много, трия ги старателно.

Само като се погледна в огледалото се сещам за миг и после нищо.

Нямам телевизор вече. Не гледам реклами, а това ми е работата. Все ще открия някоя реклама за „безвредна” боя, която ще направи косата ми блестяща и ще открия естествения си цвят отново. Ще върне усмивката на лицето ми и ще ме направи щастлива.

Добре, че нямам телевизор. А имам Любовта.

След морето

Трудно се свиква да имаш асфалт под краката, вместо пясък.
Трудно се свиква да стоиш да един стол, пред един компютър по цял ден, вместо да сменяш плажните столове под една тента.

Морето не беше Черно.
Не беше и пиянско. Аулина не влезе в употреба. Винаги знаех къде ми е главата, за мое голямо съжаление.

Любовно беше. Трудно, но любовно.

Не прочетох нито една книга. Прочетох Уелбек, само до половината на „Възможност за остров”. Не се чете на плажа с хора около теб. Чете се на спокойствие.
Открих една интересна авторка.
Но това море не беше за четене. Беше опит за почивка и забавления.

Една от най-спокойните ми почивки.
Срещи с колеги, които искам да видя.
Лежерни напивания.
Горещи и задушни събуждания.
Много смях. Шеги.
Нови запознанства. Интересни хора.
Силни впечатления. И много спомени.

Пътуване на север.
Хубава кръчма „При Панчо”; безумен Слънчев бряг с хотел-манастир; сън в колата; Дуранкулак и много миди на плажа; къмпинг Добруджа и много ракия, спане в колата, странната баня с хубавия спомен, Тузлата; Шабла, Бай Пешо, домашната ракия и рибената чорба, натуралното „тъй ли”; къмпинг „Свети Георги”, странно спокойно място, с много ракия, сервитьорка с ”ужасно големи цици” и вечно учудена, добродушна физиономия, калкулатор като пишеща машина, още ракия, трева, огън, метеоритен дъжд.

Връщане.
Концерт.

Рожденния ден, подаръка. Който не беше изненада. Вторият подарък. Опит за пиянство. Роклята. Дъвката, която залепих на нея. Бара. Страховете ми. Историите, които чух.

Питката и „вещерското” парти.

Опит да видим изгрева, неуспешен. Виждане на мястото.
Снимки.

И спомените за там. За многото хора. За шума. За играта на табла. За бара със смешните си башХора. За концерта. За втория концерт.

За кафето, което ми правеше всяка сутрин. За прегръдката, в която заспивах всяка вечер. За едно „Обичам те”. За двата подаръка, с които ме изненада.

За трудните взаимоотношения на много хора на едно малко място. За смешните случки на много хора на едно малко място.

За първото море на едни двама хора.

Преди морето

Двете раници, третата е там
Чувала е там
Червените кецки са на краката ми
Четири книги и три списания, едното не е за мен
Две бутилки с алкохол
Лекарства, аулин за тежките сутрини

Стомаха ми е на топка.
Те вече са там, аз заминавам днес.
Преди години пътувах за едно друго море, към едно друго момче.

Сега пътувам към това море, към Него.

Преди години отивах с жестока тръпка и очакване. Със слизането от колата, видях две съученички, които бяха на лагер с тогавашното момче. Незнаеха, че сме „гаджета” и ми разказаха как едната е спала с него едната вечер.

Толкова много години от тогава, този страх стои пак в стомаха ми, заклещил се и не мърда.

Тази сутрин чух приятелката ми, която е там и ми каза, че Той не се е прибрал сам. Лежал на плажа и до него спяла една кучка. През смях й казах да огледа за използвани презервативи. За моя радост това е само куче. Но тъпия страх си е там.

Щетите от нелепи случки в живота ни са много големи. Нанесени веднъж, остават за цял живот.

Още спя с включен телефон до главата си. При спомена как една сутрин се събудих и получих сто sms-а за пропуснати повиквания от баща ми и текстове да му звънна веднага, за да ми каже, това, което вече знаех.

Лоши спомени, които не мога да изтръгна.

Хубави надежди, че всичко ще бъде наред. Че на морето само името му е „Черно", иначе ще бъде много пиянско; много любовно; слънчево; ще има много дни под тентата с книга или в празни приказки; ще има много сутрини, в които ще се събуждам с „къде ми е главата” и защо пече толкова силно в тази палатка; ще има концерт; ще има танци; ще има Неговия рожден ден и специално избрания подарък; ще има поне една прочетена книга от всикчите, които съм подготвила.

Преди морето.

Подари ми книга

Най-хубавият и най-личен подарък.
Специално да избереш книга за някой. Или случайно.

Първата ми книга подарък беше за Него (него тогава). Виктор Пасков, „Алилуя”. Не я купих за него, купих я за себе си. Той не четеше книги, четеше страшно много учебници. Художествена литература не четеше. Прочетох я. Разделихме се. Книгата ми стана една от любимите, автора също. След време пак се събрахме за няколко месеца. Прочетох я пак.
Няколко години след това Виктор Пасков почина и аз си я купих.

После дойде рожденния ден на първото ми, вече бивше, гадже. Подарих му "Джонатан Ливингстън Чайката”. Бях забравила, че съм поканена на купона и му я избрах от наличните мои. Книгата беше една от любимите ми. Отидох на купона, подарих му я. После се напих и напуших, докарах си безпаметна вечер по жесток начин. Накрая прекарах половин час в тоалетната, за да се съвзема. Тръгнах си без да си взема довиждане с никой.

„Вила инкогнито”. Купих си я, прочетох я и я сложих в папка Любими. Друг рожден ден, ние пак без пари. Рожденика ни е приятел, с който се виждаме от време на време и напиваме. „Вила инкогнито”, която подаряваме. Шумен купон с неприятни непознати лица. Поредното пиянство. Не искам да си говоря с никой. Някакъв странен младеж ни заговаря. Казваме му, че ципа му е разкопчан. Той се усмихва и казва, че това е целта му. Някакви мацки да забелязват, че ципа му е смъкнат и да му го казват.

Купих си „Вила инкогнито” отново. Пак рожден ден. Отново леко смахнат приятел има рожден ден. „Вила инкогнито” – само за него. Отиваме на купона, който започва на 14-ти февруари, празнуваме Трифон зарезан до 12ч. и след това рожден ден. Огромен апартамент, хол, който прилича на бар, голяма плазма и Depeche mode ни пеят на ушенце цяла вечер. Масова свинщина, много смях. Става12ч. Всички сме се превърнали в пияни и напушени тикви. Хората си тръгват. Аз оставам да доПразнувам. Влизам в хола. Всички младежи със смъкнати панталони и танцуват. Те така правели. Като се напият. Прибрах се на сутринта, платих си таксито и се оказах с 10 лева повече в джоба си... Нищо не бях правила с момчетата със смъкнатите панталони.

Моят рожден ден. Живея странен живот в тъжна връзка. Спряла съм да чета. Живея в постоянно неспокойство. Книгите стоят скрити в куфара. Не искам да ги поглеждам. Напомнят ми само за миналите ми свободни години. Най-добрата ми приятелка ми подарява „Аутопсия на една любов”. Съвсем навреме. Съживи ме за малко.

Работя в рекламната агенция. Той се появява на третия ми работен ден. Луд човек, жизнен и енергичен. Харесва ме. Чуди се как да ме впечатли. Разказва за Родопите и за палатките. За звездите. Не му обръщам внимание, гадже е с моя колежка. Аз си имам гадже, макар и тъжна, не виждам веселите хора по пътя си. Появява се с две еднакви книги...”Вила инкогнито”. Казвам му, че до сега съм я имала два пъти и винаги съм я подарявала. Той се смее: „ Защо мислиш, че съм си купил две?”. Дава ми да я прочета пак. Една година след това напускаме агенцията. Той ми я подарява.

За Коледа Му купих „И други истории”. Постепенно Георги Господинов престана да бъде любимия ми съвременен български автор. Но Му подарих книгата заради един разказ. „Божури и незабравки”. Мисля, че не го прочете.

Той ми подари Оскар Уайлд за рожденния ден. „Афоризми”. Целуна ме по бузата и ми я подари. Беше му много трудно. Един от любимите ми подаръци.

За рожденния си ден, моята най-добра приятелка получава „Коприна”. Прочитам я на един дъх. До тогава не бях забелязала човекът, който й я подарява. Оказа се, че си приличаме - асоциален тип, който чете. Така случайно намерих човек, с който да говоря за книги.

Аз й подарих „18% сиво”. Знаех, че я иска. Вървяхме с него по Раковска. И Той ми обясни какво всъщност означава 18% сиво.

Купих „Коприна” за един мъж, който за малко размъти сивия ми живот.
Вече ми беше подарил „Вила инкогнито”.
Подарих я на друг, много близък приятел, който не живее в България. Прекалено лична ми беше.

Показах блога си на момчето с „Коприна”-та. Той ми подари „Непосилната лекота на битието”. Има книги, които нацелват моменти от живота ти и изминали такива.
Каза ми за Реймънд Карвър. И една вечер получих „Късмет”.

В книгите, които четем винаги има по нещо за нас са самите. Това е като с хороскопите, винаги можеш да откриеш по нещо за себе си, стига да търсиш и вярваш. Така са написани.
Когато подаряваме книга, подаряваме по нещо от себе си. Без значение дали книгата е взета в последния момент от нашата библиотека или мислена и купена. Книгите остават за цял живот и пазят спомените за моментите около тях.
Помня книгите, които съм чела около важни моменти. Много силмо помня „Паула”.
Помня какво съм подарявала и на кого. Помня какво са ми подарявали.
Книгите на споделените ми любови, на големите ми пиянства, на разделите ми, на несподелените ми любови, на вечните ми приятелства.


Подари ми книга

Женички

Кое ни прави повече жени?!

Това, че плачем, това, че се смеем без причина.

Това, че готвим, или се правим на интересни и важни, като казваме, че не готвим, защото е скучно.

Това, че никога незнаем какво искаме или това, че много знаем какво искаме.

Това, че много говорим или това, че с дни не искаме и дума да отроним.

Това, че сме мръсници и ненаситни и постоянно искаме секс, или това че се превръщаме във фригидни и не искаме да чуваме за секс.

Жени ли сме повече, ако пием по-малко или въобще не пием алкохол?

Страшно ли е ако сме по-силни от мъжете ни или е по-добре да сме слаби и беззащитни?

Лошо ли е ако имаме по няколко мъже в живота си накуп или не искаме да имаме близост с никой в продължение на години?

Хубаво ли е, че може да обичаме и го казваме или е по-добре да не допускаме никой до себе си?

Кое ни прави повече жени?!

Това, че четем и се интересуваме от книги или това, че единственото, което поглеждаме са тъпи и празни списания и вестници.

Това, че винаги искаме някой да ни прегърне и да бъде мил с нас или ако държим всеки на дистанция.

Не може ли да сме някъде по средата и да не сме в никоя от двете крайности?!