Рак

Рак. Отново рак.

Вчера братовчед ми звънна и каза: Имаш ли пет минути за мен?! Баба ни има бучка на гърдата.

Миналата седмица баща ми звънна и каза: Ще ти изпратя документите по леля ти ... Идва в София за операция на гърдата, има бучка.

Преди две години и половина баща ми звънна и каза: Откриха рак на майка ти. Не е страшно. Казаха, че е в началото.
Майка ми почина преди една година.

Преди три години баща ми звънна и каза: Баба ти има рак на гърдата, не е много страшно. Отрязаха й цялата гърда, но поне е жива.

Не искам да се сещам колко страници литература изчетох, докато майка ми беше болна. Не искам да се сещам колко безпомощна съм била. Как само тогава човек осъзнава, че нищо друго няма смисъл. И това безсилие погубва.
След смъртта на майка ми се залутах ужасно много, търсех изходи в едни затворени улички. Търсех спасение и разбиране някъде дълбоко в себе си. Не открих. Само започнах да се стремя към все повече безпаметни вечери.

Знам, какво ще ме спаси.
Но факта е един. И двете ми баби са болни от рак, една от най-добрите приятелки на майка ми и майка ми, която почина от него.

За първи път бях на погребението на майка си. Кошмар, през който минаваш. Още имам среднощните си кошмари, когато се будя със сълзи на очи и стоя сама в осветената стая, с пуснат телевизор и лаптоп. Само, че те не прегръщат и не казват мили думи. Те не обичат. А без тях не мога.

В неделя се събудих разстроена, понеже едно момче в събота се страхуваше как да се държи с мен. Отидох следобеда да видя познатата на майка ми в ракова болница. Изпуших една цигара, влязох вътре, наведох си главата, за да не забележа болните и да се опитам да избягам от спомена ми, когато бяхме там с майка ми. Влязох в стаята и нямах търпение да изляза и избягам. Разказаха ми за едно 19-годишно момиче, което е за втори път на операция в това АДско място. Не издържах. Държах се неадекватно.

Излязох, побягнах, пред стаята една жена с перука се обърна и ме погледна. Все едно майка ми се обърна и ме погледна. Побягнах отново, излязох и изпуших още една цигара.
На светофара се замислих, че всъщност аз нямам проблеми.

Вчера започнах седмицата с усмивки навсякъде, с идеята че като започна седмицата усмихната, всичко ще бъде наред. Вечерта братовчед ми се обади: Имаш ли пет минути за мен?!
Днес незнам какво да направя.
Не ми се смее. А и да плача нищо няма да променя.