Подари ми книга

Най-хубавият и най-личен подарък.
Специално да избереш книга за някой. Или случайно.

Първата ми книга подарък беше за Него (него тогава). Виктор Пасков, „Алилуя”. Не я купих за него, купих я за себе си. Той не четеше книги, четеше страшно много учебници. Художествена литература не четеше. Прочетох я. Разделихме се. Книгата ми стана една от любимите, автора също. След време пак се събрахме за няколко месеца. Прочетох я пак.
Няколко години след това Виктор Пасков почина и аз си я купих.

После дойде рожденния ден на първото ми, вече бивше, гадже. Подарих му "Джонатан Ливингстън Чайката”. Бях забравила, че съм поканена на купона и му я избрах от наличните мои. Книгата беше една от любимите ми. Отидох на купона, подарих му я. После се напих и напуших, докарах си безпаметна вечер по жесток начин. Накрая прекарах половин час в тоалетната, за да се съвзема. Тръгнах си без да си взема довиждане с никой.

„Вила инкогнито”. Купих си я, прочетох я и я сложих в папка Любими. Друг рожден ден, ние пак без пари. Рожденика ни е приятел, с който се виждаме от време на време и напиваме. „Вила инкогнито”, която подаряваме. Шумен купон с неприятни непознати лица. Поредното пиянство. Не искам да си говоря с никой. Някакъв странен младеж ни заговаря. Казваме му, че ципа му е разкопчан. Той се усмихва и казва, че това е целта му. Някакви мацки да забелязват, че ципа му е смъкнат и да му го казват.

Купих си „Вила инкогнито” отново. Пак рожден ден. Отново леко смахнат приятел има рожден ден. „Вила инкогнито” – само за него. Отиваме на купона, който започва на 14-ти февруари, празнуваме Трифон зарезан до 12ч. и след това рожден ден. Огромен апартамент, хол, който прилича на бар, голяма плазма и Depeche mode ни пеят на ушенце цяла вечер. Масова свинщина, много смях. Става12ч. Всички сме се превърнали в пияни и напушени тикви. Хората си тръгват. Аз оставам да доПразнувам. Влизам в хола. Всички младежи със смъкнати панталони и танцуват. Те така правели. Като се напият. Прибрах се на сутринта, платих си таксито и се оказах с 10 лева повече в джоба си... Нищо не бях правила с момчетата със смъкнатите панталони.

Моят рожден ден. Живея странен живот в тъжна връзка. Спряла съм да чета. Живея в постоянно неспокойство. Книгите стоят скрити в куфара. Не искам да ги поглеждам. Напомнят ми само за миналите ми свободни години. Най-добрата ми приятелка ми подарява „Аутопсия на една любов”. Съвсем навреме. Съживи ме за малко.

Работя в рекламната агенция. Той се появява на третия ми работен ден. Луд човек, жизнен и енергичен. Харесва ме. Чуди се как да ме впечатли. Разказва за Родопите и за палатките. За звездите. Не му обръщам внимание, гадже е с моя колежка. Аз си имам гадже, макар и тъжна, не виждам веселите хора по пътя си. Появява се с две еднакви книги...”Вила инкогнито”. Казвам му, че до сега съм я имала два пъти и винаги съм я подарявала. Той се смее: „ Защо мислиш, че съм си купил две?”. Дава ми да я прочета пак. Една година след това напускаме агенцията. Той ми я подарява.

За Коледа Му купих „И други истории”. Постепенно Георги Господинов престана да бъде любимия ми съвременен български автор. Но Му подарих книгата заради един разказ. „Божури и незабравки”. Мисля, че не го прочете.

Той ми подари Оскар Уайлд за рожденния ден. „Афоризми”. Целуна ме по бузата и ми я подари. Беше му много трудно. Един от любимите ми подаръци.

За рожденния си ден, моята най-добра приятелка получава „Коприна”. Прочитам я на един дъх. До тогава не бях забелязала човекът, който й я подарява. Оказа се, че си приличаме - асоциален тип, който чете. Така случайно намерих човек, с който да говоря за книги.

Аз й подарих „18% сиво”. Знаех, че я иска. Вървяхме с него по Раковска. И Той ми обясни какво всъщност означава 18% сиво.

Купих „Коприна” за един мъж, който за малко размъти сивия ми живот.
Вече ми беше подарил „Вила инкогнито”.
Подарих я на друг, много близък приятел, който не живее в България. Прекалено лична ми беше.

Показах блога си на момчето с „Коприна”-та. Той ми подари „Непосилната лекота на битието”. Има книги, които нацелват моменти от живота ти и изминали такива.
Каза ми за Реймънд Карвър. И една вечер получих „Късмет”.

В книгите, които четем винаги има по нещо за нас са самите. Това е като с хороскопите, винаги можеш да откриеш по нещо за себе си, стига да търсиш и вярваш. Така са написани.
Когато подаряваме книга, подаряваме по нещо от себе си. Без значение дали книгата е взета в последния момент от нашата библиотека или мислена и купена. Книгите остават за цял живот и пазят спомените за моментите около тях.
Помня книгите, които съм чела около важни моменти. Много силмо помня „Паула”.
Помня какво съм подарявала и на кого. Помня какво са ми подарявали.
Книгите на споделените ми любови, на големите ми пиянства, на разделите ми, на несподелените ми любови, на вечните ми приятелства.


Подари ми книга

Женички

Кое ни прави повече жени?!

Това, че плачем, това, че се смеем без причина.

Това, че готвим, или се правим на интересни и важни, като казваме, че не готвим, защото е скучно.

Това, че никога незнаем какво искаме или това, че много знаем какво искаме.

Това, че много говорим или това, че с дни не искаме и дума да отроним.

Това, че сме мръсници и ненаситни и постоянно искаме секс, или това че се превръщаме във фригидни и не искаме да чуваме за секс.

Жени ли сме повече, ако пием по-малко или въобще не пием алкохол?

Страшно ли е ако сме по-силни от мъжете ни или е по-добре да сме слаби и беззащитни?

Лошо ли е ако имаме по няколко мъже в живота си накуп или не искаме да имаме близост с никой в продължение на години?

Хубаво ли е, че може да обичаме и го казваме или е по-добре да не допускаме никой до себе си?

Кое ни прави повече жени?!

Това, че четем и се интересуваме от книги или това, че единственото, което поглеждаме са тъпи и празни списания и вестници.

Това, че винаги искаме някой да ни прегърне и да бъде мил с нас или ако държим всеки на дистанция.

Не може ли да сме някъде по средата и да не сме в никоя от двете крайности?!

Колко помним

Така ще ме запомни, с червените кецове Converse, с червения суитчер.
И усмивката само за него.
С тъгата в очите ми и усмивката ми сутрин.

Само за толкова кратко разбра, че мога да се смея силно и от сърце.

И как без никакво усилие ме накара да се усмихвам. Естествено.

Нямахме последна среща, имаше последно среднощно обаждане.
Няма да има и последен e-mail сигурно.

Personality... и с нея каза, че ще ме запомни. С червените кецове, червения суитчер, personality и онази пола на цветя.

Поиска ми списък с книги и с филми.
Може би никога няма да ги прочете или гледа. Но поиска.

Ще запомни първата ни среща и как ме е видял да танцувам, как съм му пожелала лека вечер и за малко да си тръгна.
Двете вечери на Fest-а ще запомни. За третата само ще се сети защо не отидох.

Ще запомни, че не успях да стана кифла гърл.

Ще запомни, за да се върне.

Ще помни, докато ме забрави и червеното на кецовете ми избледнее.

Самотно

Pale horses

Put me on the train, send me back to my home
couldn't live without you when I tried to roam
Put me by the window, let me see outside
Looking at the places where all my family died

Moby

Той знае кой е

Очакване


Вляво от шосето и
надолу по баира. В
дъното, дай отново вляво.
Дръж все вляво. Пътят
ще направи Y. Вляво пак.
Има рекичка вляво.
Продължавай. Точно преди
пътят да свърши, ще има
друг път. Давай
все по него. Иначе,
животът ти ще бъде сринат
завинаги. Има дървена къща
със схлупен покрив, вляво.
Не тази къща. А
другата къща, точно
зад хълма. Къщата
където дърветата са отрупани с
плод. Където флоксът, форзицията
и невенът растат.
Къщата където жената
стои на прага
носейки слънце в косите си. Онази
която бе чакала
през цялото време.
Жената която те обича.
Онази, която може да каже,
"Къде се забави?".


Реймънд Карвър

http://www.youtube.com/watch?v=cY3JB_ltU0U

Сърца за изтръгване

„След като подписваме обичайните деклараци, че сме физически здрави, нямаме слаби сърца...”

„нямаме слаби сърца...” Уж все ги пазим, кътаме. Сърцата. Опаковаме ги. Предпазваме ги. Обличаме ги.

И накрая се оказва, че сме ги изнежили.

Толкова изнежени, че са постоянно болни. Хронично болни.

Сърцата ни са като малки деца. Внимаваме какво им казваме, винаги шепнем когато говорим с някой възрастен и има мръсни думички. Сменяме канала, ако някоя сцена е "опасна" за тях.

Пазим ги да не пораснат и да не избягат от нас.
Не ги пускаме в морето без придружител, за да не се удавят.
Оставяме ги на брега да си правят пясъчни замъци, които само една малко по-силна вълна може да разруши.

Понякога ги удряме и после съжаляваме.

Понякога ги глезим.

Даваме им лекарства превантивно, антибиотици нон стоп.

Пазим ги от голяма жега, като искаме да стоят на сянка до нас.
Пазим ги от студа, като при най-малко понижение на температурите, ги обличаме с цял куп дрехи.

Задушаваме ги.
Правим ги силни, за да може един ден да подпишем „обичайните деклараци”, че „нямаме слаби сърца”.

Тъпчем ги постоянно с боклуци, а те са злояди, милите. Не искат тежки храни. Искат нещо сладко.

И с прекомерната си загриженост сме ги изпуснали, пропъдили сме ги.
Сега някъде тайно пушат, пият и се друсат. Нашите малки, слаби сърчица.

Спирка

Хората идват и си отиват от животите ни.
Някои остават за по-дълго, за други сме спирка, на която се задържат кратко.
За трети сме спирка, на която се завръщат. Все едно са забравили нещо...или нас, или себе си.

Мъчно ми е за неосъществените последни срещи, за осъществените раздели.

Дъжд ми е в главата от едни сълзи, където още само напират.
Локви са в душата ми.

Има едни вечни пътешественици. Които ни откриват, за да ни оставят по пътя си за други открития.

„Тези риби нямат очи
тези сребърни риби които идват в сънищата ми,
хвърляйки хайвера и млякото си
в джобовете на моя мозък.
Но има една която идва -
тежка, белязана, тиха като останалите,
която просто се държи срещу течението,
затваряйки тъмната си уста срещу
течението, затваряйки и отваряйки
както се държи срещу течението.”
(Течението, Реймънд Карвър)