„След като подписваме обичайните деклараци, че сме физически здрави, нямаме слаби сърца...”
„нямаме слаби сърца...” Уж все ги пазим, кътаме. Сърцата. Опаковаме ги. Предпазваме ги. Обличаме ги.
И накрая се оказва, че сме ги изнежили.
Толкова изнежени, че са постоянно болни. Хронично болни.
Сърцата ни са като малки деца. Внимаваме какво им казваме, винаги шепнем когато говорим с някой възрастен и има мръсни думички. Сменяме канала, ако някоя сцена е "опасна" за тях.
Пазим ги да не пораснат и да не избягат от нас.
Не ги пускаме в морето без придружител, за да не се удавят.
Оставяме ги на брега да си правят пясъчни замъци, които само една малко по-силна вълна може да разруши.
Понякога ги удряме и после съжаляваме.
Понякога ги глезим.
Даваме им лекарства превантивно, антибиотици нон стоп.
Пазим ги от голяма жега, като искаме да стоят на сянка до нас.
Пазим ги от студа, като при най-малко понижение на температурите, ги обличаме с цял куп дрехи.
Задушаваме ги.
Правим ги силни, за да може един ден да подпишем „обичайните деклараци”, че „нямаме слаби сърца”.
Тъпчем ги постоянно с боклуци, а те са злояди, милите. Не искат тежки храни. Искат нещо сладко.
И с прекомерната си загриженост сме ги изпуснали, пропъдили сме ги.
Сега някъде тайно пушат, пият и се друсат. Нашите малки, слаби сърчица.
Няма коментари:
Публикуване на коментар