Обзор

http://www.youtube.com/watch?v=tKQSlH-LLTQ&feature=related

За годината с най-много бели и черни бобени зърна.
Не знам дали защото отминава, дали защото скоро ще помъдрея (ако е възможно) с още една година, но днес се замислих за нещата, които направих и тези които не успях, през изминалите месеци.

(Не равносметка, думи с корен „сметка” не звучат добре.)
Ами по-скоро обзор на глупостите и хубавите неща, които надробих.

За белите и черните бобени зърна на Елин Пелин.
За това как преминах от един начин на живот към друг, по възможно най-безболезнения начин и с много малко мъка.
За това как смених работата си.
За това как наваксах за едни много години и правех неща, за които много не мислех предварително, и после бях повече доволна, отколкото не.
За хората, с които поисках да бъда и бях.
За пътуванията, които предприемах и ми донесоха само усмивки и весели спомени, замъглени в лека махмурлийска мъгла.
За вечерите, които започвах и приключваха чак на сутринта. За заспиването на светло.
За хората, които срещнах много случайно и бяха спирка на която се застоявах или не.
За купищата смс-и изпратени в моменти на умопомрачение.
За годината, в която повече се смях, от колкото плаках.
За годината, в която се опитах и май възвърнах усмивката си.
За спокойствието, което е в главата ми сега.
За първата ми почивка с някой много специален за мен, за първата ни Коледа, за първите ни съвместни моменти.
За малките ни и големи подаръци, понякога изненада, понякога не.
За новите приятелства и тези, които успях да съхраня.
За хубавите книги, които успях да прочета.
За едни десет години, които изминаха в непрестанно лутане.

За спокойствието, което се надявам да не си отнема.
За събуждането до теб и усмивката ми всяка сутрин.

Да те има

Да ти писне.
Да ти писне да си толкова добър, че чак глупав.
Да ти писне да се караш всеки ден, да повишаваш тон, за да се защитиш.
Да си нервен.
Да се усмихваш рядко.
Да не се усмихваш.
Да ти писне, че не можеш да обичаш спокойно.
Че си винаги уморен. И да не знаеш какво да правиш. Как да го кажеш.
Да ти писне, че когато можеш пиеш.
Да ти писне от теб самия колко си неадекватен. Не контактен и без шибаното ти чувство за хумор.
Да се чудиш къде си се загубил и колко точно си изпуснал.
Какво си забравил и къде.
Да не си нормален човек.

Да намираш по няколко минути сутрин да почетеш хубава книга, и още една успоредно.
Да се зарадваш истински, че се будиш до толкова любим човек.
Да има на кого да кажеш: Обичам те.
Да има на кого да звъннеш, когато си бесен и да не си бесен след това.
Да има кого да прегърнеш преди да заспиш.
Да има за кой да мислиш изненада за Коледа, а и за всеки ден.
Да има кой да не забравиш.
Да има с кой да си искрен и да не е нужно да повишаваш тон, за да ти обърне внимание.
Да има с кой да си поемеш глътка въздух.

Добре, че ГО има.