Приказка

Къща на 100 години
Тридесет човека
Десет палатки
Компанията ми от преди десет години
Обхват само на първата могилка и пътя за язовира
Литри ракия, бира, вино и мента
Нещо за пушене
Превръзки, аулин, аналгин и презервативи
"Аз обичам мач и боза" се чете еднакво и от двете страни
Кола в дерето, трактори и местни

Първата вечер стоях сред приятелите ми от десет години и се чудех има ли разлика. Имаше хора, които не познавах въобще. Говореше ми се с всички, колкото и странно да беше. Смях се много.

Запознах се с едно момче, разпитвах го за живота му. Как се живее в България, в малко по-малък град, след като си живял и учил в Париж. Ами, добре. Има хубава работа, живее сам, кара колело всеки ден, пие с приятели от време на време.
Извиних му се няколко пъти за прекаленото любопитство.

Колата падна. Всички около нея. 11ч. вечерта, пияни, напушени, избутват кола с трактори. За местните ние бяхме атракцията, за нас те бяха.
Викове, алкохол, шум.

Около огъня. Първото ми гадже. Вече доста пийнали. Питам го какво се промени при теб. "Само това, че имам дете, иначе съм същия калъф." Винаги съм знаела, че ще си остане такъв, но не му го казвам. Беше ми някак познато да стоя до него и да говорим. "Още си ми слабост." Изненадах се. Спрях да мисля. Само си сипвах още и още.

Не се бях чуствала толкова спокойна от много време.
Приятелите ми от толкова много години, които не бях виждала скоро.

Незнам как и кога съм си легнала.
Само си спомяням, че исках да пусна sms: "Той няма да идва, как е купона при вас." Но не можах, обхват нямаше, a и главата ми.

Сутринта, нормалното главоболие, силно слънце.

Слизам при другите, които вече са станали, един по един започват да излизат от палатките, от къщата. Всеки с блуждаещ поглед, "имате ли аналгин, аспирин, нещо за глава". Кой, кога и как си е легнал незнае. Смешно ми е и лошо.

Купил ми е кафе. Пия кафе, дори не казвам, че не обичам нито сметана, нито захар (явно ставам добра).
А ми е лошо.

След един час колата е извън дерето.
Всички доволни се смеят, "ами сега ще скучаем, няма какво да правим, да бутнем още една кола".

Заминават да играят футбол, за да изтрезнеят, аз лягам на големия стол да чета. Време е за бира.
И в един момент идва той. Не мога да повярвам, смея се. Имал работа на тяхната къща, мръсен, целува ме по бузите. Ще дойде да пием вечерта.

Чета книга на слънце. Няма такъв кеф. Още ми е лошо.
Идват да ме вземат да ходим в местния "Рай". Пия бира и ям кебапчета, класика. Само шеги за предната вечер.

Взимам недопитата си бутилка с бира и се връщам в къщата. Местни ме спират да ме питат за колата.

Язовир, бира, конете се къпят. Не искам да свършват тези два дена.

Връщаме се, салати, пак ракия. Не мога повече. Само бира. И пушим много.
Той пак се появява с някаква девойка. Притесних се. Не исках да говоря с никой.
Идва да ме види, запознава ме със сестра си, говорим половин час. Смеем се. Говоря със сестра му. На нея й е интересно, не живее в България, говорим за Полша. Разказвам й за Ина Народната. Смее се.
Говоря пак с него, пушим около огъня.

Беля картофи, после лук. Момчетата готвят. Музика, танци. Някакви двама странници се появяват. Запознаваме се. Пушат и пият с нас.

Искам пак така.

Завършвам вечерта като гледам две местни девойки, доведени от някъде. Които ходят ръка за ръка до тоалетна. Селска, скована тоалетна. Без огледало. Какво си пудрят. Безмозъчните главици сигурно. Много са ми интересни, пиха от всичко, искат да се напият. Май някой ще ги ебе. Не са моите приятели, те не им обръщат внимание.
Лягам си.

Събуждам се без главобол. Странно ми е. Искам само кафе, не аналгин, не аулин. Само кафе в местния "Рай".
После отиваме на църква, Цветница е.
Връщаме се, аз пия една мента и пушим за последно. Той идва да пие кафе с нас и си говорим. Да се видим в София за по бира. Само се усмихнах.
Ще тръгваме.

Тръгнахме си. По пътя поздравителен концерт по БНР. Смеем се в колата.