Реших се най-накрая. Да се върна и да пиша, че мина много време. И да пиша за хубавите неща, които се случват.
Вчера се зачетох в старите неща, които съм писала и видях, че са повече тъмни, от колкото светли. Сетих се, че и в последните месеци пак имаше много тъга и огорчение. Но се сетих и за противоотровата.
Той, който е до мен, буди се до мен по-често с усмивка, когато ме види, от колкото "пак ли ти". И ме гледа странно и сънено. Вечер бързам, за да го видя и прегърна...да ме целуне.
Сетих се приятелите, за тези които забравих около бързия си и труден ден.
За колегите, благодарение на които деня ми е някак по-слънчев и усмихнат.
За промяната в сестра ми, когато я видях последния път. За смеха ни.
За близките ми.
И реших, че ще се върна да пиша за любимите ми неща, за книгите, за редките случаи, когато обичам пазаруването в любимия ми магазин, за насладата и спокойствието от готвенето, за прекараните моменти с приятели. За усмивките. За любимата ми музика. За филмите ми. За реденето на думите.
За събуждането и заспиването до Него.
Сълзите ще ги има пак, обидите няма да свършат. Но знам, че промяната ще дойде. Самоиронията още я чакам да се върне, заедно с черното ми чувство за хумор.
Ще оставя и старите си писания, за да знам какво е било миналото. За да се сещам какво е днес и да чакам утре.
