Бях обещала да е хубаво вече. И тъкмо обещах и спря хубавото.
Сега имам часове, в които не мисля за работата си. Няма безнадежност.
Имам сутрините си с теб, кафето... какво да сготвя... и времето минава.
И няколкото дни на морето. За тъгата, че теб те нямаше и за радостта и насладата от безвремието и свободата да не се съобразяваш с нищо.
Да се събудиш от сутрешното силно слънце с лек главобол, който само ти напомня, че нищо глупаво не си направил. Само няколко чаши уиски на онзи безумен бар и разговори. Барикади срещу неприятни хора с потници, искащи мохито, бутащи се и нахални.
Огледа на „труповете” под тентата и глъдката въздух. Никакви движещи се хора, тишина и море, гладка недишаща морска вода. Едно потапяне и си буден. Стоиш и не мислиш за нищо.
Излизаш и левиш на плажа. Блаженство. Още няма пощурели „туристи” с по три чадъра и десет хавлии. И теб те няма. Само онзи шибан телефон ни свързва...
Един, два дена безвремие и безветрие. Само пясък и плаж, едно кану пред тентата, морето. Цял ден така вгледан в морето и нито дума.
Вечерта. Бутилката уиски и чашите, смеха. Залеза. Няма часовници, има само един телефон, за да те чуя. И водата. Отмива всичко, няма минало, няма спомени. Само смеха е там.
И метеоритен дъжд, който не видях. Но онези двамата полуголи на плажа, правейки секс, видях.
Но и тези дни ги видях. И усетих. За да дойде другото лято, пак заровила крака в пясъка, спряла времето и не мислейки за нищо. До теб. С червените кецове на дъното на раницата.
С усмивка на лице. И не бързайки за никъде.
