едно минало

Не бях стояла от много време така и да ги слушам.
Навяват едно минало, за една улица, за още една улица, за една къща, за един таван, за едни минали години.
Не лъха на тъга, лъха на минало.

Сещам се за едно лято, после за още едно.
И за почти никаква тъга. Нея съм изтрила.

Едни красиви кафяви сандали с много оранжево върху тях. За асфалта под тях и после за пясъка.
За една къса пола, един зелен потник и кариран панталон.
За много гривни и гердани.
За един черен лак.

Имаше една река и до нея един гараж, в който прекарвахме вечерите си. Собственика на гаража ни цитираше Гео Милев докато не пиеше и не спеше.

И едни пейки и борова гора около тях.

Сещам се за онзи таван и плакат на Мишел Пфайфър. Един стар касетофон и много pearl jam и portishead...и балкон, който беше само една бетонна плоча. Един таен таван.

За реката и смеха вечер около нея. Едни измислени индианци.

Много книги, които прочетох. И някой, който да ме обича. За първи път.
Едни избягали сълзи, случайно пропуснати.

Един апартамент с библиотека голяма, колкото едната му стена в хола. Един диван. Една разхвърляна стая и плакат на guns.

Едни спокойни и самотни улици. С дъх на първа любов и непонятно държене за ръце.

Изпит алкохол и изпушено какво ли не.

Идването на есента и дните за училище, промъкнали се неусетно пак на тези няколко улици, на един малък град и един таен таван.

Едно минало с изтрити спомени.

ПочиFка

Бях обещала да е хубаво вече. И тъкмо обещах и спря хубавото.
Сега имам часове, в които не мисля за работата си. Няма безнадежност.
Имам сутрините си с теб, кафето... какво да сготвя... и времето минава.
И няколкото дни на морето. За тъгата, че теб те нямаше и за радостта и насладата от безвремието и свободата да не се съобразяваш с нищо.
Да се събудиш от сутрешното силно слънце с лек главобол, който само ти напомня, че нищо глупаво не си направил. Само няколко чаши уиски на онзи безумен бар и разговори. Барикади срещу неприятни хора с потници, искащи мохито, бутащи се и нахални.
Огледа на „труповете” под тентата и глъдката въздух. Никакви движещи се хора, тишина и море, гладка недишаща морска вода. Едно потапяне и си буден. Стоиш и не мислиш за нищо.
Излизаш и левиш на плажа. Блаженство. Още няма пощурели „туристи” с по три чадъра и десет хавлии. И теб те няма. Само онзи шибан телефон ни свързва...
Един, два дена безвремие и безветрие. Само пясък и плаж, едно кану пред тентата, морето. Цял ден така вгледан в морето и нито дума.
Вечерта. Бутилката уиски и чашите, смеха. Залеза. Няма часовници, има само един телефон, за да те чуя. И водата. Отмива всичко, няма минало, няма спомени. Само смеха е там.
И метеоритен дъжд, който не видях. Но онези двамата полуголи на плажа, правейки секс, видях.
Но и тези дни ги видях. И усетих. За да дойде другото лято, пак заровила крака в пясъка, спряла времето и не мислейки за нищо. До теб. С червените кецове на дъното на раницата.
С усмивка на лице. И не бързайки за никъде.

Беше време

Реших се най-накрая. Да се върна и да пиша, че мина много време. И да пиша за хубавите неща, които се случват.
Вчера се зачетох в старите неща, които съм писала и видях, че са повече тъмни, от колкото светли. Сетих се, че и в последните месеци пак имаше много тъга и огорчение. Но се сетих и за противоотровата.
Той, който е до мен, буди се до мен по-често с усмивка, когато ме види, от колкото "пак ли ти". И ме гледа странно и сънено. Вечер бързам, за да го видя и прегърна...да ме целуне.
Сетих се приятелите, за тези които забравих около бързия си и труден ден.
За колегите, благодарение на които деня ми е някак по-слънчев и усмихнат.
За промяната в сестра ми, когато я видях последния път. За смеха ни.
За близките ми.
И реших, че ще се върна да пиша за любимите ми неща, за книгите, за редките случаи, когато обичам пазаруването в любимия ми магазин, за насладата и спокойствието от готвенето, за прекараните моменти с приятели. За усмивките. За любимата ми музика. За филмите ми. За реденето на думите.
За събуждането и заспиването до Него.
Сълзите ще ги има пак, обидите няма да свършат. Но знам, че промяната ще дойде. Самоиронията още я чакам да се върне, заедно с черното ми чувство за хумор.
Ще оставя и старите си писания, за да знам какво е било миналото. За да се сещам какво е днес и да чакам утре.