Да изчезнеш за десет минути

Какво е да имаш семейство?!
Предполагам това са най-близките ти хора, тези с които искаш да се чуеш в труден момент, тези с които минавате заедно през трудни моменти, тези, които те обичат най-много, безрезервно. Само празни приказки. Думи без съдържание. Тъпи клишета.

Семейстовото е това, което те осакатява за цял живот. Тези, с които не може да се чуете в тежък момент, защото те е срам. Тези, които те е страх да прегърнеш и те теб. Тези, от които винаги имаш нужда, а не можеш да признаеш. Тези, с които много си приличате и затова не можете да си кажете една мила дума.

Предполагам, че има нещо сбъркано.

Моята приятелка казва, ще си имаш ново семейство.
Как си правиш ново?! Със страх да не копира твоето. С идеята, че не трябва да е като твоето. И винаги като бягаш от нещо, оцелваш пак същото. То не се прави по рецепта: 500 гр. жестове, 1кг. разбирателство, любов на вкус, щипка компромиси и се бърка по посока на часовниковата стрелка.

Наистина ли семейството осакатява?!
Това че рядко са ме прегръщали и са били мили с мен, може би е проблем. Затова толкова имам нужда някой да е мил с мен и да ме прегръща. И има сълзи в очите ми, когато са малко груби с мен.

Днес видях сестра си за десет минути, след пет месеца раздяла. И това ще ни е за следващите пет месеца, докато дойдат следващите ни десет минути.

Няма прегръдка, няма целувка. Така сме свикнали, така са ни научили. Кой къде е сбъркал не ме интересува. За съжаление ние двете, една към друга, няма да се променим. Аз се научих да прегръщам и целувам приятелите си пред години, много трудно. Но свикнах и чуството е приятно. Научих се бъда мила, но за съжаление и много предпазлива, с хората.

Може би и аз няма да се променя. Но тези десет минути са нашите 24 години съвместен живот. Може ли в десет минути да покажеш на някой, че го обичаш?! Разбира се, че можеш, но можеш и да го сринеш със земята.

За десет минути, може да се влюбиш, може да удариш, да те ударят, да паднеш и станеш. За десет минути аз можех да й кажа, колко ми е липсвала. За десет минути тя можеше да ми каже: как си, справяш ли се, по-щастлива ли си сама?! За десет минути, аз успях да разбера, че обратния й полет е след една седмица и ние няма да се видим до тогава.

Проблема е че десет минути минават бързо. Минутите след това са тежки и не отминават лесно. Имах чуството, че буца е заседнала в гърлото ми. Пуснах си музика и ми се дорева.
За съжаление живота ни ще събира много рядко вече.
За сватби и погребения. И все си мисля, че второто ще е по-често.

Боли когато много искаш да кажеш на някой, че го обичаш и че ти е липсвал, а не можеш.

Започнах да прегръщам майка си след като се разболя. Тогава и тя започна да ме целува.
Сега я няма.

Това ли е необходимо?! Тежка болест с неизбежен край, за да станем добри един с друг. И да си показваме колко се обичаме. И да се прегръщаме. И да си го казваме.

Разбира се, че ще има буца. Ще я има още много години.
Сестра ми ще си е там, на километри разстояние и между нас ще има една голяма празнота, и една голяма буца в гърлото.

Толкова ли е трудно да прегърнеш някой и да му кажеш, че го обичаш?!
Утре може да го няма.

Рак

Рак. Отново рак.

Вчера братовчед ми звънна и каза: Имаш ли пет минути за мен?! Баба ни има бучка на гърдата.

Миналата седмица баща ми звънна и каза: Ще ти изпратя документите по леля ти ... Идва в София за операция на гърдата, има бучка.

Преди две години и половина баща ми звънна и каза: Откриха рак на майка ти. Не е страшно. Казаха, че е в началото.
Майка ми почина преди една година.

Преди три години баща ми звънна и каза: Баба ти има рак на гърдата, не е много страшно. Отрязаха й цялата гърда, но поне е жива.

Не искам да се сещам колко страници литература изчетох, докато майка ми беше болна. Не искам да се сещам колко безпомощна съм била. Как само тогава човек осъзнава, че нищо друго няма смисъл. И това безсилие погубва.
След смъртта на майка ми се залутах ужасно много, търсех изходи в едни затворени улички. Търсех спасение и разбиране някъде дълбоко в себе си. Не открих. Само започнах да се стремя към все повече безпаметни вечери.

Знам, какво ще ме спаси.
Но факта е един. И двете ми баби са болни от рак, една от най-добрите приятелки на майка ми и майка ми, която почина от него.

За първи път бях на погребението на майка си. Кошмар, през който минаваш. Още имам среднощните си кошмари, когато се будя със сълзи на очи и стоя сама в осветената стая, с пуснат телевизор и лаптоп. Само, че те не прегръщат и не казват мили думи. Те не обичат. А без тях не мога.

В неделя се събудих разстроена, понеже едно момче в събота се страхуваше как да се държи с мен. Отидох следобеда да видя познатата на майка ми в ракова болница. Изпуших една цигара, влязох вътре, наведох си главата, за да не забележа болните и да се опитам да избягам от спомена ми, когато бяхме там с майка ми. Влязох в стаята и нямах търпение да изляза и избягам. Разказаха ми за едно 19-годишно момиче, което е за втори път на операция в това АДско място. Не издържах. Държах се неадекватно.

Излязох, побягнах, пред стаята една жена с перука се обърна и ме погледна. Все едно майка ми се обърна и ме погледна. Побягнах отново, излязох и изпуших още една цигара.
На светофара се замислих, че всъщност аз нямам проблеми.

Вчера започнах седмицата с усмивки навсякъде, с идеята че като започна седмицата усмихната, всичко ще бъде наред. Вечерта братовчед ми се обади: Имаш ли пет минути за мен?!
Днес незнам какво да направя.
Не ми се смее. А и да плача нищо няма да променя.