"Млада, все така млада, млада все още."
Велислава Шимборска
Баща ми е с много бяла коса, тази която има. Все го помня с прошарена.
И вече бяла.
На майка ми побеля за много кратко, след лечението... след като беше без коса. После с коса, с бяла коса я видях последно.
Баба ми е с прошарена, аз ще бъда като нея, предполагам. Дядо ми е с много бяла. Като бяхме малки и много наивни, ни лъжеше, че чувал с брашно се е изсипал на главата му и затова косата му е бяла. Явно, освен наивни, сме били и глупави, брашно се отмива.
Днес си погледнах косата в огледалото и ги гледам, мъдрят се там отгоре, няколко и бели. Не искам изкуствен цвят на главата си, не искам пластмасов косъм.
Минах през тази тръпка.
А сега ще се наложи.
Чудя се ген ли е или някакви дребни и едри нещастнички моменти са ми посипали косите с брашно.
Или всеки косъм е като спомен за нещо, отметка.
Дали като започна да се усмихвам повече, ще се връща естествения ми цвят.
Или като се боядисам, ще залича всички лоши спомени и косите ми ще бъдат с равномерен и еднакъв, фалшив цвят навсякъде.
А вече се смея повече.
И спомени нямам много, трия ги старателно.
Само като се погледна в огледалото се сещам за миг и после нищо.
Нямам телевизор вече. Не гледам реклами, а това ми е работата. Все ще открия някоя реклама за „безвредна” боя, която ще направи косата ми блестяща и ще открия естествения си цвят отново. Ще върне усмивката на лицето ми и ще ме направи щастлива.
Добре, че нямам телевизор. А имам Любовта.
