Няма я

Тя си тръгна от мен.
Всъщност, аз я напуснах първи.
Попитах я: Обичаш ли ме?!
Тя замълча.
Не можех да повярвам, не ми беше казвала: Обичам те!, от поне една година.
А ние бяхме заедно три години и половина.
Колко време реално ме е обичала незнам.

В началото всичко беше като приказка, секс нон стоп, смеха й, тъжните й очи.
В началото й говорех за бившите си, за гаджето си, което ме заряза непосредствено преди връзката ми с Нея. Нищо специално. Просто бях свикнал с нея.

Разказах й за онази, с която изневерявах на гаджето си, с тази дето имах невероятен секс.
Всичко с подробности. Незнам защо, за да я виждам, че страда, може би. Тя все ме караше да се чуствам малък и незначителен, ей така, без думи.

А толкова много я обичах, толкова много се промених заради нея.

Напуснах я, обадих й се на следващия ден, за да й кажа колко много я обичам. Че искам да се съберем. Бях сигурен, че ще каже Да.
Купих й рози, написах й писмо.

Тя каза: Подаряваш ми розите, които не ми купи за цяла връзка.

Не искаше да се съберем, плаках. Никога не съм плакал така за жена, пред жена.
Не можех да повярвам. Бих направил всичко за нея.

Не спирах да мисля за нея. Обаждах й се. Напомнях й колко много неща съм направил за нея.
Тя ме гледаше с един празен поглед, не ме искаше. Не ме е искала от много време, аз не съм разбрал.
От кога не ме беше прегръщала, не помня, целувала.
Като ли че е било преди хиляда години.

Постоянно й повтарям как грешката не е в мен, обвинявам за всичко смъртта на майка й, Нея.
Заспивам ревяйки.
Искам да й звънна, не мога.

Тя ми звънна няколко пъти. Изпитва страх да бъде сама, да заспива сама. Спи на светната лампа.
Искам да спя до нея, да я прегръщам.
Останах при нея няколко вечери.
Не мога да я позная. Тя е най-чуждия човек на света. Казвам й колко много я обичам. В очите й няма нищо. Тъжна е.

Каза ми, че е спала с друг, който познавам. Не мога да повярвам.
Как е могла. Не беше правила секс с мен познатия и близкия, изчукала се е с един почти непознат. Все едно не е Тя.

Има нова квартира, където живее сама. Има библиотека. Любимите й книги, които толкова не можех да понасям. Купи си библиотека една седмица преди да се разделим. Сякаш е знаела, планувала.

Никога не съм й изневерявал. Само я дразнех като постоянно й говорех за други жени.
Никога не съм страдал от липсата на такива. И сега не страдам. Но аз искам Нея.
Тя не ме иска.

Не е щастлива сама, но не ме иска. Толкова самотна и тъжна никога не съм я виждал.
Обаждам се, тя се държи безразлично. Уговаряме да се чуем и да се видим, аз чакам. Тя не се обажда.
Обажда се на другия ден, имала други ангажименти. А къде съм аз, къде останаха обещанията ни да бъдем вечно заедно.
Повишавам й тон, тя ми затваря телефона. Вбесявам се.
Треперя целия, защо го прави.

Преди като я прегърнех ми прощаваше, кaто я целунех. Сега не ме допуска до себе си.
Защо си тръгна?
Питам я постоянно, когато се виждаме.

Виждаме се винаги преди празници.
Питам я за другия. Тя казва: Там няма нищо.
Не мога да я гледам такава.

Научих се да бъда без нея. Вече по-рядко плача.
Започнах да се виждам с познатите си, да излизам.

Посления път се усмихваше, беше спокойна. Свиканала да бъде сама.
Не искам да свиква.

Питам я: Какво става с Нас? Тя казва: Няма нас.