За няколко пропуснати години

Преди време бях писала за една среща със сестра ми...
Вчера отново я изпратих на летището. И ми стана мъчно. Някаква особена носталгия.
Пак не се прегърнахме, на това не се научихме.
Но успяхме да си поговорим.
Стана ми мъчно за годините, в които вместо да се учим и да сме добри една с друга, сме водили война. И не сме си говорили.
Пропуснали сме го това време, а сега и с това разстояние, не мисля че ще наваксаме всичко, но може да опитаме.
Важното е че сме големи хора, които не искат да човъркат в миналото.
Стана ми мило. В събота седнахме в 100 грама сладки и си казахме някакви неща. На кой какво му се случва и как.
Тя е другото ми АЗ, което съм потискала толкова много време. И което съм искала да бъда.
Аз учех много в училище. Тя беше над нещата.
Аз бях ограничавана за всичко, което исках да правя. Тя мина по отъпканата пътека. Нормалните взаимоотношения между по-големи и по-малки сестри.
Тя започна да учи в университет и правеше само това и то много добре.
Аз учех и работех. Така и не можах да правя нищо много добре.
После започнах само да работя.

Сега е в Англия и се чувства добре.
Аз бях там и се чувствах добре.
Много исках да се върна и да остана. Тези неща не стават така.
Вече не искам. Затова пък тя е там и иска да остане и прави всичко възможно за това.

Стана ми мъчно, че сме си кавали повече лоши, отколкото добри думи.
Но знам, че за това имаме време.
Не й разказах за моите си идеи, не й казах, че работата ми ме скапва. Защото тя си има своето мнение за това.
Знам, че пак ще дойде един момент в който ще отида пак на този терминал.
И ще й кажа: как беше полета?
Нещо все ни събира.
Хората намират път, пътечки един към друг. Стига да ги търсят. И години се наваксват, ако искаш.

Това нещо не е като онова нещо

Знам, че няма какво да променя
Опитах. Опитах да идвам с усмивка. Да включа компютъра си, да си направя кафе, да си сипя чаша вода и да седна на бюрото си.
Да не съм в постоянен страх, докато получавам мейлите си от вечерта и тези, изпратени в последните часове.
Опитах се да вдигам телефона винаги когато звънне, дори и през интервал от 2 мин. Опитах се да ходя на срещите с усмивка и винаги да казвам какво мисля.
Опитах се да не се ядосвам и да си казвам „това е само работа”.
Опитах се на всяка пречка, ежедневно, ежечасно и минутно, да гледам с усмивка. Опитах всяко тръгване от работата ми да бъде край за деня, както физически, така и психически.

Опитах, но не успях.
Усмивката се губи всяка сутрин, след като се измъкна от топлото легло, където съм била сгушена до него. В топлите дни, успявах да я спася, минавайки пеша през парка. Получавайки порцията си спокойствие за деня. Сега, в студените дни, се опитвам да я спася от сивия и неприятен трамвай.
Вече не чакам мейлите си със страх. Свикнах с мисълта, че ги има и аз трябва да ги прочета.
На една част от срещите ходя с усмивка, на други само защото трябва да съм там.
Не вдигам телефона си на всяко обаждане. Не викам по телефона. Случва се много рядко да падна толкова ниско. На мен ми викат, което ми е непонятно. Опитвам се на викането да не отвръщам с крясъци, а само с въпроса: защо?.
За съжаление като си тръгвам, не хлопвам плътно вратата на която пише „просто работа”. Въпреки, че вече успявам да я оставям само леко открехната, а не здраво „зейнала” като преди.
Знам, че на лошото поведение, не се отвръща с лошо. И се опитвам да го спазвам.
Знам, че добрата дума отваря много врати. Но знам, че има едни заковани, за които трябват инструменти, които аз нямам и не искам да имам.
Знам, че вкъщи има един човек, който ме чака да се прибера и да не му разказвам за деня си.
Знам, че има много важни неща от работата и имам много приятели, на които мога да се усмихна, с които няма нужда да викам и мога да кажа какво мисля.
И знам, че на рождения ден, всички близки ми пожелаха: Нова работа!