Не бях стояла от много време така и да ги слушам.
Навяват едно минало, за една улица, за още една улица, за една къща, за един таван, за едни минали години.
Не лъха на тъга, лъха на минало.
Сещам се за едно лято, после за още едно.
И за почти никаква тъга. Нея съм изтрила.
Едни красиви кафяви сандали с много оранжево върху тях. За асфалта под тях и после за пясъка.
За една къса пола, един зелен потник и кариран панталон.
За много гривни и гердани.
За един черен лак.
Имаше една река и до нея един гараж, в който прекарвахме вечерите си. Собственика на гаража ни цитираше Гео Милев докато не пиеше и не спеше.
И едни пейки и борова гора около тях.
Сещам се за онзи таван и плакат на Мишел Пфайфър. Един стар касетофон и много pearl jam и portishead...и балкон, който беше само една бетонна плоча. Един таен таван.
За реката и смеха вечер около нея. Едни измислени индианци.
Много книги, които прочетох. И някой, който да ме обича. За първи път.
Едни избягали сълзи, случайно пропуснати.
Един апартамент с библиотека голяма, колкото едната му стена в хола. Един диван. Една разхвърляна стая и плакат на guns.
Едни спокойни и самотни улици. С дъх на първа любов и непонятно държене за ръце.
Изпит алкохол и изпушено какво ли не.
Идването на есента и дните за училище, промъкнали се неусетно пак на тези няколко улици, на един малък град и един таен таван.
Едно минало с изтрити спомени.
