Преди време бях писала за една среща със сестра ми...
Вчера отново я изпратих на летището. И ми стана мъчно. Някаква особена носталгия.
Пак не се прегърнахме, на това не се научихме.
Но успяхме да си поговорим.
Стана ми мъчно за годините, в които вместо да се учим и да сме добри една с друга, сме водили война. И не сме си говорили.
Пропуснали сме го това време, а сега и с това разстояние, не мисля че ще наваксаме всичко, но може да опитаме.
Важното е че сме големи хора, които не искат да човъркат в миналото.
Стана ми мило. В събота седнахме в 100 грама сладки и си казахме някакви неща. На кой какво му се случва и как.
Тя е другото ми АЗ, което съм потискала толкова много време. И което съм искала да бъда.
Аз учех много в училище. Тя беше над нещата.
Аз бях ограничавана за всичко, което исках да правя. Тя мина по отъпканата пътека. Нормалните взаимоотношения между по-големи и по-малки сестри.
Тя започна да учи в университет и правеше само това и то много добре.
Аз учех и работех. Така и не можах да правя нищо много добре.
После започнах само да работя.
Сега е в Англия и се чувства добре.
Аз бях там и се чувствах добре.
Много исках да се върна и да остана. Тези неща не стават така.
Вече не искам. Затова пък тя е там и иска да остане и прави всичко възможно за това.
Стана ми мъчно, че сме си кавали повече лоши, отколкото добри думи.
Но знам, че за това имаме време.
Не й разказах за моите си идеи, не й казах, че работата ми ме скапва. Защото тя си има своето мнение за това.
Знам, че пак ще дойде един момент в който ще отида пак на този терминал.
И ще й кажа: как беше полета?
Нещо все ни събира.
Хората намират път, пътечки един към друг. Стига да ги търсят. И години се наваксват, ако искаш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар